— Ах, не, не те обичам вече!
Той я изгледа и удари с юмрук по масата, а лицето му се наля с кръв.
— Я по-добре ме остави на мира! Аз преча ли ти да се забавляваш? Укорявам ли те?… На мое място всеки честен човек щеше сума работи да направи, а аз нищо не правя. Първо би трябвало да ти тегля един ритник и да те изхвърля. Тогава може би ще престана да крада.
Севрин пребледня като смъртник, защото и тя често си бе мислила, че щом такъв ревнив мъж може да търпи жена му да има любовник, това е признак на тежко заболяване, на нравствена гангрена, постепенно разяждаща задръжките му, убиваща съвестта му. Но въпреки това се бореше, не искаше да признае вината си. Извика му задъхана:
— Забранявам ти да пипаш парите!
Той престана да яде. Сгъна спокойно салфетката, стана и й каза подигравателно:
— Ако искаш, хайде да делим!
И се наведе, готов да отмести перваза. Тя се хвърли напред, стъпи върху паркета, където бяха парите.
— Не, не! Знаеш, че бих предпочела да умра… Не отваряй! Не, не! Недей пред мен!
Тази вечер Севрин имаше среща с Жак зад сточната гара. Когато се върна след полунощ, си припомни сцената с мъжа си и превъртя два пъти ключа на спалнята. Рубо имаше нощно дежурство, не я беше страх, че ще се върне за спане, защото това се случваше рядко. Но въпреки че бе дръпнала завивката до брадата си и не бе угасила нощната лампа, не можеше да заспи. Защо бе отказала да делят? Мисълта да се възползува от тези пари вече не я възмущаваше толкова. Не беше ли приела оставената й като наследство къща в Кроа дьо Мофра? По същия начин можеше да вземе и парите. Пак я побиха тръпки. Не, не, никога! Би взела и парите, но те бяха откраднати от трупа след ужасното убийство и тя не би посмяла да ги докосне, страх я беше, че ще изгорят пръстите й. Севрин се поуспокои, започна да размишлява: би ги взела не за да ги харчи; напротив, щеше да ги скрие другаде, да ги зарови на известно само на нея място, където да останат навеки; така поне половината от цялата сума нямаше да отиде в ръцете на мъжа й. Нямаше да тържествува, че е взел всичко, щеше да му попречи да проиграе и това, което й принадлежи. Когато часовникът отмери три, вече съжаляваше до смърт, че се е отказала от подялбата. В главата й се прокрадна все още далечна, неясна мисъл — да стане и да измъкне изпод паркета всичко, да не му остави нищо. Но я вледеняваше такъв ужас, че не се решаваше да стигне докрай. Да вземе всичко, да го запази, без той да посмее да се оплаче! Полека-лека изпълнението на този план се превърна в необходимост, някъде дълбоко в нея несъзнателно се надигаше воля, много по-силна от съпротивата й. Въпреки че не го желаеше, скочи внезапно от леглото — не можеше да постъпи по друг начин. Вдигна фитила на лампата и отиде в трапезарията.
От този момент престана да трепери. Страховете й се изпариха, действуваше хладнокръвно, с бавни и точни движения, като сомнамбул. Потърси ръжена, с който Рубо отместваше перваза. Когато дупката зина, доближи лампата, защото не виждаше добре. Наведе се, но остана неподвижна, вцепенена, като закована — дупката беше празна. Очевидно, докато е била на среща, Рубо се е върнал, вземайки преди нея същото решение: да прибере всичко, да запази всичко за себе си; и начаса бе награбил банкнотите, не бе оставил нито една. Тя коленичи и видя на дъното в праха между гредите да блестят само златният часовник и златната верижка. Застина така за миг, полугола, в хладно изстъпление, като повтаряше безспир:
— Крадец! Крадец! Крадец!
После с яростно движение сграбчи часовника, като изплаши един огромен черен паяк, който побягна встрани. Намести паркета, удряйки го с ток, върна се в леглото и остави лампата на нощната масичка. Когато се позатопли, се взря в часовника, който държеше в стиснатата си шепа, обърна го, разгледа го от всички страни. На капака бяха преплетени инициалите на председателя. От вътрешната страна видя фабричния номер — 2516. Опасно беше да държи у себе си тая скъпоценна вещ, номерът беше известен на правосъдието. Но беше така разярена, задето се е добрала само до това, че вече не я беше страх. Усещаше дори, че кошмарите ще престанат да я мъчат, след като вече нямаше труп под паркета. Най-сетне щеше да стъпва спокойно навсякъде у дома си. Пъхна часовника под възглавницата, угаси лампата и заспа.
На другия ден Жак беше свободен, трябваше да почака Рубо както обикновено да заседне в Търговското кафене и да отиде при нея да закусят. Понякога си позволяваха това удоволствие. Докато ядяха, все още трепереща от възмущение, Севрин заговори за парите и му разказа как не е намерила нищо в дупката. Злобата срещу мъжа й не стихваше и тя все повтаряше:
— Крадец! Крадец! Крадец!