После донесе часовника и настоя Жак да го вземе, въпреки че това явно му бе противно.
— Разбери ме, мили, никой няма да вземе да го търси у теб. Ако аз го задържа, той сто на сто ще ми го вземе. Да знаеш, че предпочитам да ми откъсне парче месо, отколкото да му го дам… Не, туй е вече прекалено. Тези пари никак не ми бяха потрябвали. Ужасяваха ме, никога не бих похарчила и петаче от тях. Ама той нима имаше право да си ги присвоява? Ах, както мразя!
Тя се разплака и толкова настойчиво го молеше, че младият мъж най-сетне пъхна часовника в джоба на жилетката си.
Измина един час, а Жак продължаваше да държи полуоблечената Севрин на коленете си. Тя бе склонила глава на рамото му и бе обгърнала с ръце нежно и отмаляло шията му, когато Рубо, който имаше ключ от вратата, неочаквано влезе. Севрин скочи рязко. Беше ги заварил на местопрестъплението, излишно бе да отричат. Съпругът остана като закован, нямаше как да мине, а любовникът продължаваше да седи слисан. Севрин изобщо не се помъчи да измисли някакво обяснение, само пристъпи към него и бясно заповтаря:
— Крадец! Крадец! Крадец!
За секунда Рубо се поколеба. После сви рамене, както постъпваше сега при всички неприятни положения, влезе в спалнята и взе забравения там служебен бележник. Тя обаче го последва, като го обсипваше с обиди:
— Пак си ровил там, посмей да отречеш… И всичко си отмъкнал, крадец такъв! Крадец! Крадец!
Без дума да каже, той прекоси трапезарията. Обърна се само от прага и я обгърна с мрачния си поглед:
— Я ме остави на мира!
И излезе, без дори да затръшне вратата. Сякаш нищо не бе видял, дори с намек не показа, че е забелязал седящия там любовник.
Последва дълго мълчание, после Севрин се обърна към Жак:
— Е, какво ще кажеш?
Жак не бе произнесъл нито дума; най-сетне стана и изрази мнението си:
— Той е свършен човек.
И двамата бяха съгласни по този въпрос. Изненадата им, че търпи втория любовник, след като е убил първия, бе последвана от отвращение към снизходителния съпруг. Когато един мъж стигне дотук, той затъва до гуша в калта и от него всичко може да се очаква.
От този ден Севрин и Жак се почувствуваха напълно свободни. Възползуваха се от това, без повече да ги е грижа за Рубо. Сега, когато съпругът вече не ги притесняваше, най-голяма тревога им създаваше съседката госпожа Льобльо, която вечно ги дебнеше. Без съмнение тя ги подозираше. Колкото и тихо да стъпваше Жак, при всяко посещение виждаше как вратата отсреща незабележимо се полуоткрехва и едно око го прострелва през цепнатината. Това стана непоносимо; вече не смееше да се качи при Севрин, защото, ако се решеше да го стори, знаеха, че тя ще залепи ухо до ключалката; не можеха не само да се целуват, но дори и да побъбрят свободно. Тогава Севрин, разгневена от това ново препятствие пред любовта й, поде старата борба срещу семейство Льобльо, за да отнеме квартирата им. Всеизвестно беше, че открай време тя се полагаше на помощник-началника. Сега вече не я съблазняваха чудесната гледка и прозорците към перона и към енгувилските хълмове; искаше да получи тази квартира единствено защото имаше втора врата към черния вход. Жак можеше да идва и да си отива оттам, без госпожа Льобльо да го усети. Най-сетне щяха да бъдат свободни.
Битката беше страшна. Квартирният въпрос, който бе разгорещявал целия коридор, пак пламна и се изостряше с всеки изминал час. Потърпевшата госпожа Льобльо се бранеше отчаяно, твърдеше, че ще умре, ако я затворят в мрачната задна квартира, заприщена от покрива на перона като килия. Как си представяха, че ще я накарат да отиде да живее в тая дупка, след като беше свикнала със светлата си стая с прозорци към безкрайния простор, вечно оживена от постоянното движение на пътниците? Ако краката откажеха да й служат и бъдеше обречена да гледа само ламаринения покрив, по-добре да я убият още сега! За съжаление това бяха само сантиментални доводи и тя бе принудена да признае, че се е сдобила с квартирата благодарение любезността на предшественика на Рубо, бившия помощник-началник, който беше ерген; някъде дори имаше декларация, подписана от мъжа й, че се задължава да върне квартирата, ако някой нов помощник-началник предяви иск. Тъй като те още не бяха намерили декларацията, тя твърдеше, че изобщо не е имало такова нещо. Колкото по-неблагоприятно за госпожа Льобльо се развиваше спорът, толкова по-зла и нападателна ставаше тя. По едно време се опита да намеси и жената на Мулен, другия помощник-началник, като разправяше, че тя уж видяла как разни мъже целували госпожа Рубо по стълбището; Мулен много се ядоса, защото жена му, кротко, безлично същество, която носа си не подаваше навън, плачеше и се кълнеше, че нито е видяла, нито е чула подобно нещо. Цяла седмица тая сплетня вилня като буря от единия до другия край на коридора. Но голямата грешка на госпожа Льобльо, грешка, която щеше да я доведе до поражение, беше, че продължаваше да дразни с упоритото си шпионира не деловодителката госпожица Гишон; беше си внушила натрапчивата мисъл, че тя всяка вечер ходи при началник-гарата, и желанието й да ги улови се превърна в истинска болест, изостри се до крайност, защото след две години следене не бе успяла да установи нищо, дори най-дребното потвърждение на подозренията си. И направо полудяваше от това, тъй като беше сигурна, че те двамата са любовници. Поради това именно госпожица Гишон, бясна, че не може нито да влезе, нито да излезе, без да я издебнат, също действуваше да настанят госпожа Льобльо към двора — така щеше да бъде по встрани и самата тя нямаше да бъде принудена вечно да минава край нейната врата под зоркия й поглед. По всичко личеше, че началник-гарата господин Дабади, който до този момент не се месеше в борбата, сега с всеки изминал ден все по-открито се обявяваше срещу Льобльо, а това беше важен признак.