Вече четири месеца Жак и Севрин изгаряха в растящата си страст. И двамата бяха станали направо други хора — сърцата им бяха пречистени от невинната почуда на първата любов, от възторга на всяка ласка. В душите им не секваше борбата за по-пълно покоряване, за по-пълна жертвоготовност пред волята на другия. Той несъмнено се бе излекувал напълно от чудовищната си наследствена болест; откакто я притежаваше, и през ум не бе му минавала смущаващата мисъл за убийство. Нима задоволяването на плътта потушаваше жаждата за смърт? Нима за тъмните инстинкти на човека звяр е все едно дали обладава, или унищожава? Не се замисляше, не притежаваше достатъчно познания, а и не се опитваше да открехне дверите към стаения ужас. Понякога, сгушен в обятията й, внезапно си припомняше какво бе сторила, как бе извършила убийство и му го бе признала с поглед на пейката в Батиньолската градинка; не изпитваше никакво желание да научи подробностите. При нея беше тъкмо обратното — явно я измъчваше желанието да сподели всичко. Когато се вкопчваше в него, той усещаше как се задъхва, притисната от тайната си, как иска да се слее с него, за да се изтръгне от задушаващия спомен. Беше като неудържима тръпка, която идеше от утробата й, повдигаше гърдите й на влюбена жена и непрестанно откъсваше от устните й сподавени въздишки. Дали нямаше да заговори с гаснещ глас, обзета от някой такъв пристъп? Но той веднага затваряше разтревожен пътя на признанието, като запечатваше устата й с целувка. Защо да призовават неизвестното помежду си? Можеха ли да бъдат уверени, че то не ще накърни щастието им? Долавяше опасността и потръпваше при мисълта да разнищват заедно тия кървави истории. Тя навярно отгатваше настроението му и отново се сгушваше до него ласкаво и покорно, сякаш бе въплъщение на любовта, създадена единствено за да обича и да бъде обичана. Лудостта да се отдадат изцяло един на друг ги възпламеняваше и двамата понякога оставаха почти безпаметни, вкопчени един в друг.
От лятото насам Рубо бе напълнял още и колкото повесела ставаше жена му, колкото повече си възвръщаше свежестта на двадесетгодишните, толкова по-състарен и мрачен изглеждаше той. Сам казваше, че за четири месеца се е променил доста. Все тъй сърдечно се ръкуваше с Жак, канеше го и се разведряваше само когато бяха заедно на масата. Но това развлечение вече му бе недостатъчно, често излизаше след последната хапка, оставяше „близкия човек“ с жена си под предлог, че се задушавал и се нуждаел от глътка чист въздух. В действителност бе започнал да посещава малкото кафене на булевард Наполеон, където се срещаше с господин Кош, главния инспектор по охраната. Не пиеше много, само по няколко чашки ром; увлече се по хазарта, което заплашваше да се превърне в страст. Когато хващаше картите, се оживяваше, забравяше всичко, цял отдаден на безкрайните партии пикет. Господин Кош, като запален играч, настояваше да залагат; бяха стигнали до пет франка на партия; смаян от тази новооткрита страна в характера си, Рубо се палеше все повече, обладан от желанието да печели, изгаряше от треската на алчността, която може така да осакати човека, че да го накара да рискува честта и живота си заради едно хвърляне на зарове. Засега всичко това не се отразяваше върху изпълнението на служебните му задължения: измъкваше се само когато бе свободен и се завръщаше към два-три часа през нощите, в които не дежуреше. Жена му не се оплакваше, само го упрекваше, задето се връща кисел; страшно не му вървеше, беше започнал да прави дългове.