Сред всички тия нарастващи сътресения за Севрин бяха приятни единствено петъците. От октомври насам спокойно и безразсъдно си бе измислила един невероятен предлог — болки в коляното, които изискваха преглед при специалист; всеки петък заминаваше с експреса на Жак в шест и четиридесет, прекарваше ценя с него в Париж и се връщаше пак с експреса в осемнадесет и тридесет. Отначало бе смятала за разумно да уведомява своя съпруг за състоянието на коляното си: дали е по-добре, или по-зле; после, като видя, че той изобщо не я слуша, престана да се разправя с него. От време на време го гледаше и се питаше дали знае. Как можеше този жесток ревнивец, който в пристъп на кърваво заслепение, на тъпа ярост бе стигнал до убийство, да търпи тя да си има любовник? Просто не й се вярваше и си казваше, че сигурно е започнал да изкуфява.
През една мразовита нощ в началото на декември Севрин чака до късно мъжа си. Следващият ден се падаше петък, трябваше да се качи на експреса още преди разсъмване — в такива вечери обикновено си правеше тоалета по-дълго, приготвяше си дрехите, за да може да се облече веднага щом се събуди. Най-сетне към един часа си легна и заспа. Рубо не се беше прибрал. На два пъти се бе завръщал чак призори — растящата страст не му позволяваше да се откъсне от кафенето, където едно сепаре в дъното се бе превърнало в нещо като зала за комар: вече залагаха едри суми на екарте. Беше й приятно, че е останала сама, очакваше я цял един чудесен ден — младата жена спеше дълбоко под меките и топли завивки.
Беше към три, когато странен звук я събуди. Отначало нищо не разбра, реши, че е сънувала, и заспа отново. Шумът беше като от тих натиск, пукаше дърво, сякаш някой се опитваше насила да отвори врата. Едно по-ясно изпращяване я накара да седне в кревата. Изтръпна от страх: без съмнение някой разбиваше ключалката в коридора. За минута остана неподвижна, вслушваше се, ушите й бучаха. После се осмели да отиде и да види, пристъпи безшумно с босите си крака и полекичка открехна вратата на стаята — беше й толкова студено, че изглеждаше още по-бяла и тъничка под нощницата; гледката, която се откри пред очите й в трапезарията, я накара да замръзне от почуда и ужас.
Рубо лежеше по корем на пода, подпрян на лакти, и току-що бе изтръгнал перваза с ножици. Оставената до него свещ го осветяваше, огромната му сянка се простираше чак върху тавана. Тъкмо се бе навел над зейналата в паркета черна цепнатина и се взираше вътре с разширени очи. Бузите му изглеждаха морави от нахлулата кръв, лицето му отново се бе превърнало в „лице на убиец“ Той рязко бръкна вътре, не напипа нищо и разтреперан, приближи свещта до отвора. На дъното се видяха портфейлът, банкнотите и часовникът.
Севрин неволно възкликна и Рубо се извърна уплашено. За миг не я позна, помисли, че има насреща си призрак — тъй пребледняла беше, тъй безумни изглеждаха очите й.
— Ама какво правиш тук? — попита тя.
Тогава той се опомни и промърмори глухо нещо, за да избегне отговора. Гледаше я, смутен от присъствието й — искаше му се да я отпрати обратно в леглото. Не му идваше наум нито една смислена приказка, като я виждаше гола и разтреперана, само го засърбяха ръцете да я зашлеви.
— Така, значи? — продължи тя. — Не ме оставяш да си купя едни обувки, а прибираш сам парите, понеже пак си загубил!
Това го вбеси. Докога тази жена, която вече не желаеше и чието тяло събуждаше у него само неприятни усещания, щеше да му вгорчава живота и да му разваля удоволствията? В края на краищата той се забавляваше другаде и изобщо не се нуждаеше от нея. Отново пъхна ръката си в отвора и измъкна само портфейла с тристате златни франка. После намести с тока си парчето от перваза, приближи се към нея и й подметна през зъби право в лицето:
— Не ми досаждай, каквото искам — това правя. Питам ли те тебе какво ще правиш пак в Париж?
После сви ядно рамене и отново се отправи към кафенето, като остави свещта на пода.
Севрин я взе и отиде да си легне — чак кръвта й се беше смръзнала; остави я да гори, не можеше да заспи, чакаше да стане време за влака с отворени очи, а по тялото й се разливаше трескава топлина. Сега вече нямаше съмнение, някакъв ускорен процес на упадък, някакво бавно действуващо последствие от убийството разяждаше този човек, с когото връзката й бе напълно разрушена. Рубо знаеше.
VII
През този петък хората, на които им предстоеше да отпътуват с експреса в шест и четиридесет от Хавър, възкликнаха изненадано, щом се събудиха: след полунощ бе започнал да вали такъв гъст и едър сняг, че улиците бяха застлани с тридесетсантиметрова бяла пелена.
Лизон вече пухтеше и димеше под навеса, готова да потегли със своите седем вагона — три втора и четири първа класа. Когато Жак и Пекьо пристигнаха към пет и половина в депото да направят проверка, замърмориха неспокойно, като гледаха упорито сипещия се от черното небе сняг. Сега бяха на своя пост и чакаха сигнала, вперили погледи в далечината, която се откриваше изпод огромния навес, взрени в безшумното, безкрайно падане на снежинките, браздящи мрака с трепкащи сиви ивици.