Машинистът промълви:
— Чумата да ме тръшне, ако се вижда някаква светлина!
— Абе дано поне да може да се мине! — каза огнярят.
Рубо стоеше на перона със своя фенер, беше се върнал на минутата, за да поеме служебните си задължения. От време на време подпухналите му клепачи просто се затваряха, но той не преставаше да бди. Жак го попита дали не знае нещо за състоянието на линията, Рубо се приближи, ръкува се с него и му отвърна, че засега не бил получил никакви телеграми; Севрин слезе, загърната в дълго палто, той я заведе до едно купе първа класа и я настани там. Без съмнение бе забелязал неспокойния, изпълнен с нежност поглед, който си бяха разменили двамата любовници, но дори не му хрумна да каже на жена си, че е непредпазливо да пътува в такова време и че ще е по-добре да отложи заминаването си.
Появиха се навлечени с дрехи пътници с купища куфари и се заблъскаха в ужасния утринен студ. Снегът по обувките не можеше да се стопи; всеки бързаше да затвори вратата на купето си и да се скрие хубаво вътре, перонът опустя, мъглявата светлина на няколкото газени фенера едва разпръскваше тъмнината; само големият фар, закрепен под комина на локомотива, гореше като чудовищно око и изпращаше огнен лъч в мрака напред.
И ето че Рубо вдигна фенера и даде сигнал. Главният кондуктор изсвири и Жак му отговори, като отвори регулатора и завъртя ръчага. Потеглиха. Помощник-началникът спокойно продължи да наблюдава още около минута влака, който се отдалечаваше в бурята.
— Да внимаваме, ей! — каза Жак на Пекьо. — Днес не бива да стават бели!
Беше забелязал, че и неговият другар явно едва се държи на краката си от умора: сигурно предната вечер пак бе гулял.
— О! Няма страшно, няма страшно! — изломоти огнярят.
Веднага щом излязоха изпод навеса, двамата мъже се озоваха сред снега. Вятърът идеше от изток, право срещу локомотива, и го шибаше с все сила; отначало не ги притесни много — бяха дебело облечени и носеха защитни очила. Ала гъстите белезникави струи направо поглъщаха ярката светлина на фара. Вместо да се вижда до двеста-триста метра, линията се мержелееше през нещо като млечнобяла мъгла, от която предметите изникваха внезапно близки, сякаш насън. Машинистът съвсем се разтревожи, когато страховете му се оправдаха и се оказа, че в никакъв случай няма да може да различава от нужното разстояние червените светлини, известяващи дали пътят е затворен. При това положение се налагаше да напредват крайно предпазливо, но не можеха да забавят ход, тъй като вятърът оказваше огромно съпротивление, а всяко закъснение би се оказало не по-малко опасно.
До станцията в Арфльор Лизон се движеше с прилична, равномерна скорост. Натрупаният сняг не безпокоеше засега Жак, защото не беше повече от шестдесет сантиметра, а снегоринът на локомотива разчистваше сняг до един метър най-спокойно. Грижата му беше преди всичко да запази скоростта, отлично знаеше, че най-важното качество за един машинист след въздържанието и обичта към машината е да умее да се движи с постоянна бързина, без резки промени, при най-високо налягане. Всъщност това бе единственият му недостатък — упорито отказваше да спира, не се подчиняваше на сигналите, убеден, че все ще успее да се справи със своята Лизон; затова понякога прекаляваше, натискаше петардите, „мазолите“, както им казваха — на два пъти го бяха отстранявали от работа по за една седмица за подобни постъпки. В този миг обаче освен надвисналата опасност мисълта, че Севрин е отзад, че носи отговорност за скъпоценния й живот, усилваше волята му, подтикваше го да се напрегне до Париж, по цялата дължина на железните релси, сред всички препятствия, които трябваше да преодолее.
Застанал върху ламариненото мостче, свързващо локомотива и тендера, поклащайки се от тръскането, Жак се навеждаше вдясно въпреки снега, за да вижда по-добре. През оплисканото с вода стъкло на кабината не можеше да различи нищо; затова излагаше лицето си на вятъра, хиляди иглички се впиваха в кожата му, а студът го щипеше и го режеше като бръснач. От време на време се вмъкваше вътре да си поеме дъх; сваляше очилата си, изтриваше ги; после отново заставаше на наблюдателния пост сред вихъра, вторачен напред, търсейки червените светлини, тъй погълнат от заниманието си, че на няколко пъти внезапно му се привидяха кървави светкавици през бледата, трепкаща завеса отпред.