— Според мен сигурно още може да се мине — добави той. — Само че ще ви бъде трудничко.
Тогава младият мъж побесня.
— Да ги вземат мътните! Хем го казах в Бьозвил! Какво щеше да им струва да дадат втора машина?… Добре ще се наредим сега!
Главният кондуктор също бе слязъл в лошо настроение от своя вагон. Бил замръзнал на наблюдателния си пост и заяви, че вече не би могъл да различи дали насреща си има сигнал или телеграфен стълб. Движели се през виелицата само по усет!
— Така де, поне сте предупредени — рече господин Бесиер.
В това време пътниците вече се чудеха на продължителния престой в тази гробовно тиха гара, сред която не се чуваха викове на железничари, нито трясък на затваряни врати. Смъкнаха се няколко стъкла, по прозорците се появиха глави: въз пълна дама с две очарователни руси момичета, сигурно нейни дъщери — очевидно бяха англичанки; малко по-нататък — една чернокоса млада жена, която някакъв възрастен господин убеждаваше да се прибере; един стар и друг млад мъж се бяха подали през вратите на вагоните и си приказваха отдалеч. Но когато Жак хвърли поглед назад, забеляза единствено Севрин — тя също се бе навела навън и го наблюдаваше разтревожено. Ах, скъпото момиче! Колко ли бе притеснена, как му се свиваше сърцето, като знаеше колко близка и далечна е сега тя за него при надвисналата опасност! Би се оставил да му източат кръвта, само и само да можеше вече да я е докарал жива и здрава в Париж.
— Хайде, тръгвайте — каза най-накрая началник-гарата. — Излишно е да плашите народа.
Лично даде сигнала. Главният кондуктор, който се бе върнал във вагона си, изсвири; и ето че Лизон отново потегли, отвръщайки с протяжен вопъл.
Жак веднага усети, че пътят става по-друг. Вече не бяха на равното, по безкрайния плътен снежен килим, който локомотивът браздеше като огромен кораб. Навлизаха сред начупената местност, чиито хълмчета и дерета се простираха до Малоне — тук земните гънки напомняха разбушувано море; снегът се бе напластил неравномерно, някои места от линията бяха открити, а имаше проходи, които изобщо бяха задръстени. Вятърът метеше насипите, но запълваше падините. Така непрестанно изникваха препятствия, след свободните отрязъци се изпречваха същински стени. Утрото вече бе настъпило и безрадостната околност с теснините и със стръмните си склонове, потънали в сняг, приличаше на мрачен океан от лед, замрял под виелицата.
Никога досега Жак не бе изпитвал такъв пронизващ студ. Хилядите иглички сякаш бодяха лицето му до кръв; не чувствуваше вече вкочанясалите си китки, които бяха тъй изтръпнали, че се стресна, като забеляза как стиска ръчага, без да го усеща под пръстите си. Когато се пресягаше да дръпне връвта на свирката, ръката му натежаваше като чужда, като ръка на мъртвец. Не можеше да каже как се задържа на краката си въпреки нестихващото тръскане и клатене, от което просто червата му се обръщаха. Мразът сковаваше дори мозъка му, обхващаше го страх да не се забрави, да не изчезне от съзнанието му мисълта закъде пътуват — вече въртеше ръчага машинално и зашеметен гледаше как стрелката на манометъра пада. В главата му нахлуваха всевъзможни разкази за видения. Дали това там на пътя не е паднало дърво? Не се ли мярна червено флагче зад оня храст?
Всеки миг се питаше сред тракането на колелата не гърмят ли петардите. Не би могъл да си отговори; повтаряше си, че трябва да спре, но не се решаваше. За няколко минути остана в плен на мъчителна несигурност; после, виждайки как Пекьо отново е заспал върху сандъка, как и той е премръзнал като него, внезапно изпадна в такъв бяс, че почти се сгря.
— Ах, мътните да го вземат тоя мръсник!
И обикновено тъй снизходителен към пороците му, сега го събуди с ритници и не престана да го блъска, докато огнярят не се изправи. Беше толкова натежал, че само изръмжа и веднага хвана лопатата:
— Е, хубаво де! Накъде без мен!
Щом насипа въглища, налягането се покачи; тъкмо навреме, защото Лизон навлизаше в дълбока падина и трябваше да си пробива път през дебела повече от метър снежна покривка. Напредваше и се тресеше цяла от върховното усилие. По едно време съвсем се изтощи и сякаш щеше да спре като кораб, заседнал в пясъчно дъно. Беше претоварена от тежкия снежен пласт, който малко по малко се бе натрупал върху покривите на вагоните. Те се промъкваха в бялата бразда черни, с метната върху тях бяла пелена; а самата Лизон сякаш бе спуснала хермелинови кожи чак до тъмните си бедра, по които снежинките се топяха и падаха като дъждовни капки. Въпреки товара тя още веднъж се насили и премина. По цялата широка дъга на един склон можеше да се проследи как свободно се вие влакът като тъмна лента, изчезваща в някаква искряща от белота приказна страна. Но по-нататък пак се появиха падините и Жак и Пекьо, които усетиха, че Лизон се затруднява, стоически продължиха да се борят със студа, оставайки на своя пост, готови по-скоро да умрат, отколкото да го напуснат. Машината отново започна да губи скорост. Беше се озовала между два склона и спря бавно, без сътресение. Сякаш се бе хванала в капан, сякаш всичките й колела бяха залепнали, сякаш я притиснаха клещи, не й достигаше дъх. Тя повече не помръдна. Край, снегът я плени омаломощена.