— Стана каквато стана! — изруга Жак. — Пълна мерзост!
Постоя още няколко секунди на поста си, без да пуска ръчага; отвори всички кранове, за да преодолее бедата. После, като чу, че Лизон хрипти и напразно се задъхва, затвори регулатора и бясно изпсува още по-високо.
Главният кондуктор се бе подал от прозореца и Пекьо, като го зърна, извика на свой ред:
— Стана каквато стана, заседнахме!
Кондукторът бързо скочи в снега и затъна до колене. Присъедини се към тях и тримата се посъветваха.
— Трябва да разчистим, друго не ни остава — каза накрая машинистът. — Добре, че имаме лопати. Извикайте багажния кондуктор и четиримата ще се опитаме да освободим колелата.
Направиха знак на багажния кондуктор, който също бе слязъл от вагона. Той едва се добра до тях — от време на време съвсем изчезваше под снега. Спирането посред път в тая бяла пустош, силно отекващите гласове, които обсъждаха положението, мъчително промъкващият се край влака кондуктор разтревожиха пътниците. Започнаха да смъкват стъклата на прозорците. Викаха, питаха, настъпи суматоха, която ставаше все по-голяма.
— Къде сме?… Защо спряхме?… Какво се е случило?… Боже мой, да не е злополука?
Кондукторът осъзна, че е необходимо да успокои пътниците. Тъкмо когато понечи да се върне, кръглоликата румена англичанка се показа на прозореца, заобиколена от двете си чаровни дъщери, и го запита със силен акцент:
— Господине, нали не е опасно?
— Не, не, госпожо — отговори той. — Само се е натрупал повечко сняг. Ей сега тръгваме.
Тя вдигна стъклото сред веселото цвърчене на момиченцата — звънлива бърза мелодия от английски срички, лееща се от розовите им устни. Двете се смееха, забавляваха се.
Малко по-нататък и един възрастен господин, чиято млада и хубава чернокоса жена се мъчеше да надникне над рамото му, извика на кондуктора:
— Защо не са взети предпазни мерки? Що за безобразие… Връщам се от Лондон, на всяка цена трябва да бъда утре сутрин в Париж и ви предупреждавам, че ще държа отговорна Компанията и за най-малкото закъснение.
— Бъдете спокоен, господине — повтаряше само кондукторът, — тръгваме след три минути.
Беше страшно студено, снегът навяваше вътре, главите изчезнаха, стъклата на прозорците се вдигнаха. Но в затворените купета напрежението не спадаше, тревогата не стихваше, жужаха като в кошер. Само два прозореца останаха отворени; облакътени на тях, двама пътници разговаряха през три купета — един около четиридесетгодишен американец и един млад мъж от Хавър; очевидно им беше интересно да следят как върви разчистването.
— При такива случаи в Америка, господине, всички слизат и грабват лопатите.
— О, това не е нищо, миналата година два пъти съм засядал в снега. Задълженията ми са такива, че всяка седмица трябва да бъда в Париж.
— И аз ходя на около три седмици, господине.
— Как? От Ню Йорк ли?
— Да, господине, от Ню Йорк.
Жак ръководеше работата. Като видя Севрин на един от прозорците в първия вагон, където се настаняваше винаги, за да бъде по-близо до него, той й отправи умолителен поглед; тя го разбра и се отдръпна, за да се скрие от ледения вятър, който жулеше лицето й. Мислейки за нея, Жак заработи още по-усърдно. Скоро забеляза, че причината за престоя не е набитият в колелата сняг; те прорязваха и най-дебелите снежни пластове; пречката беше пепелникът помежду им, който изтикваше снега и го овалваше на твърди буци. Тогава му хрумна нещо.
— Трябва да отвинтим пепелника.
Отначало главният кондуктор възрази. Машинистът му беше подчинен и той не му позволи да пипа машината. Но после се остави да го убедят.
— Щом поемате отговорността, нямам нищо против!
Това обаче се оказа съвсем не лесна задача. Легнали по гръб в топящия се сняг, Жак и Пекьо бяха принудени да работят половин час. Добре, че в сандъчето с инструментите имаше запасни отвертки. Най-сетне, с риск безброй пъти да се обгорят или да се порежат, успяха да откачат пепелника. Но това не бе всичко, трябваше и да го измъкнат изпод влака. Пепелникът беше изключително тежък и се заклещи между колелата и цилиндрите. С помощта на двамата кондуктори успяха да го издърпат и да го извлекат извън пътя, чак до склона.