— Сега да довършим разчистването — каза кондукторът.
Влакът беше заседнал от цял час и безпокойството на пътниците растеше. Непрекъснато смъкваха стъклата на прозорците, непрекъснато питаха защо не потеглят. Чуваха се викове, плачове, паниката се усилваше, прерастваше в пристъпи на безумие.
— Не, няма смисъл да разчистваме повече — каза Жак. — Качвайте се, аз се наемам с останалото.
Жак и Пекьо отново заеха местата си и когато двамата кондуктори също се върнаха във вагоните си, Жак завъртя пароизпускателния кран. Горещата струя веднага разтопи снежните буци по релсите. После даде заден ход с локомотива. Бавно измина така около триста метра, за да освободи място за набиране на скорост. И след като Пекьо засили огъня тъй, че налягането се покачи повече от позволеното, насочи Лизон с цялото й туловище от вагони срещу стената, преграждаща пътя. Тя се блъсна със страшна сила: „Прас!“ — като дървар, забиващ брадвата в някой ствол; всичката й стомана и железария издрънча. Но все още не можеше да премине и спря, димяща и разтърсена от удара. Жак трябваше на два пъти да повтори маневрата — отстъпи, после пак се вряза в снега, за да го разчисти, и Лизон напрягаше бедра, блъскаше с гръд като гневна и запъхтяна великанка. Най-сетне успя да си поеме дъх, стегна метални мишци, проби и тежко помъкна влака в пролуката между двете новообразувани снежни стени. Успя да се освободи.
— Бива си я все пак здравенячката! — изръмжа Пекьо.
Заслепен, Жак си свали очилата и ги изтри. Сърцето му силно туптеше, вече не усещаше студа. Но изведнъж се сети за дълбоката падина, намираща се на около триста метра от Кроа дьо Мофра — вятърът духаше към нея, сигурно се беше натрупал много сняг; и той осъзна, че точно там ще стане крушението. Наведе се навън. В далечината след последния завой видя падината, простряла се като дълъг ров, пълен със сняг. Беше се развиделило напълно, наоколо се разстилаше само искряща бяла пустош, а снежинките се сипеха безспир.
Сега Лизон, пред която нямаше вече пречки, пухтеше със средна скорост. От предпазливост бяха запалили предните и задните сигнали; централният бял фар светеше в утрото като зоркото око на циклоп. Лизон напредваше, приближаваше се с широко отворено око към падината. И изведнъж сякаш задиша учестено като подплашен кон. Разтърсиха я ужасни тръпки, тя се разбунтува, продължи своя път само защото се подчиняваше на силната ръка на машиниста. С един замах той бе отворил вратичката на пещта, за да засили Пекьо огъня. Но сега вместо бляскава комета да прорязва мрака, гъсти кълба черен дим осейваха с мръсни петна бледото настръхнало небе.
Лизон напредваше. Най-сетне стигна до падината. Вдясно и вляво склоновете бяха засипани със сняг и по-нататък пътят се губеше. Приличаше на издълбано от буен поток русло, цялото затрупано от задрямалия сняг. Тя се вряза и измина задъхана петдесетина метра, все по-бавно и по-бавно. Изтласканият сняг образуваше пред нея преграда, кипеше и се надигаше като разбунена вълна, заплашваща да я погълне. За миг дори сякаш я заля, победи я. Но машината се напрегна за последен път, изскубна се и измина още тридесет метра. Това бе краят, предсмъртната тръпка: снежните буци отново се натрупаха, покриха колелата, завладяха всички части на механизма, оковаха ги в ледени вериги. Лизон окончателно спря, изнемощяла от непоносимия студ. Дъхът й замря, тя беше неподвижна, мъртва.
— Е, дотук бяхме — каза Жак. — Така и предполагах.
Той веднага се опита да повтори маневрата — даде заден ход. Този път обаче Лизон не помръдна. Отказваше да се върне, както и да върви напред, беше заклещена от всички страни, залепнала за земята, безсилна, помръкнала. Зад нея цялото туловище на влака, също безжизнено, бе затънало до прозорците в дебелия сняг. А той продължаваше да вали все по-гъст, на неудържими вихрушки. Сякаш машината и вагоните, вече покрити до половината, скоро щяха да изчезнат под трескавото безмълвие на бялата пустош. Никакво движение наоколо, снегът тъчеше своя саван.
— Какво, пак ли заяде? — запита надвесилият се през вратата главен кондуктор.
— Загазихме! — само извика в отговор Пекьо.
Този път положението наистина бе критично. Багажният кондуктор се спусна да постави петардите, предпазващи задната част на влака, а машинистът бързо, неистово даваше кратки, задъхани и зловещи сигнали за бедствие. Снегът обаче ги заглушаваше, звуците се губеха, не можеха да стигнат дори до Барантен. Какво да правят? Бяха само четирима, никога не биха могли да разчистят такива купчини сняг. За това бяха необходими повече хора. Налагаше се да потърсят помощ. И най-лошото от всичко бе, че пътниците отново се подплашиха.