Красивата чернокоса дама отвори една от вратичките и скочи като обезумяла, убедена, че са катастрофирали. Мъжът й, възрастният търговец, я последва, викайки:
— Ще се оплача на министъра, що за безобразие!
И пак се чу шум от рязко отворени прозорци, от купетата долитаха женски плачове, разярени мъжки гласове. Само двете малки англичанки явно се забавляваха, усмихнати и спокойни. Главният кондуктор се опитваше да успокои всички и по-малката го запита на френски о лек английски акцент:
— Господине, тук ли оставаме?
Много пътници бяха слезли от влака въпреки снега, стигащ до пояс. Американецът се озова до младежа от Хавър и двамата отидоха при локомотива да проверят какво става. Те само поклатиха глава.
— За да се измъкнем оттук, ни трябват поне четири-пет часа.
— Най-малко! И за това са нужни поне двайсетина работници.
Жак убеди главния кондуктор да изпрати багажния кондуктор да потърси помощ в Барантен. Той и Пекьо не можеха да изоставят локомотива.
Кондукторът се отдалечи и скоро изчезна в падината. Трябваше да измине четири километра и едва ли би могъл да се върне за по-малко от два часа. Жак отчаяно напусна за миг своя пост и изтича до първия вагон, виждайки, че Севрин отваря прозореца.
— Не се страхувайте — каза бързо той. — Не ви заплашва никаква опасност.
Тя също му отговори на „вие“ от страх да не я чуе някой:
— Не се страхувам, само се безпокоя за вас.
И в думите им имаше толкова нежност, че те се утешиха и се усмихнаха един на друг. Когато се връщаше, Жак с удивление видя на склона Флор, Мизар и зад него още двама мъже — не ги позна отначало. Бяха чули тревожния сигнал и Мизар, свободен от дежурство, бе дотичал с двама приятели, с които тъкмо си пийваха бяло вино — каменаря Кабюш, бездействуващ принудително поради снега, и стрелочника Озил, които бе дошъл от Малоне през тунела, за да поухажва Флор; не се отказваше от намеренията си въпреки лошия прием. Едра, смела и силна като момче, тя бе ги придружила от любопитство. И за нея, и за Мизар този влак, спрял почти пред вратата им, бе необичайно събитие, невероятно приключение. За петте години, откакто живееха тук, колко влакове бяха видели да преминават като хала край тях през всички часове на деня и нощта, през хубаво и през бурно време! Вятърът сякаш ги отнасяше и никога нито един не бе забавил ход; те ги гледаха как бягат, изгубват се, изчезват, преди да узнаят каквото и да било за тях. Целият този народ се изнизваше, човешката тълпа летеше с пълна пара, без да успеят да различат друго освен мярналите се като светкавица лица, някои от които никога нямаше да видят отново, и други, станали им някак близки, защото ги забелязваха в определени дни, но също така безименни. И ето сега един влак бе спрял в снега пред вратата им; естественият ред бе нарушен, те разглеждаха непознатата тълпа, захвърлена на пътя поради злополуката, изпиваха я, широко отворили очи като диваци, дотичали да видят на брега претърпелите корабокрушение европейци. Мяркащите се през отворените врати загърнати в кожи жени, облечените в дебели палта мъже, слезли от влака, целият този разкош и уют, тъй неочаквано попаднал сред ледения океан, направо ги сковаваха, смайваха ги.
Но Флор изведнъж зърна Севрин. Тя дебнеше всеки път експреса на Жак и от няколко седмици бе забелязала тази жена във влака, преминаващ в петък сутрин, още повече, че когато наближаваха това място, Севрин поглеждаше през прозореца към своята къща в Кроа дьо Мофра. Очите на Флор помръкнаха, като я видя как разговаря полугласно с машиниста.
— Я, госпожа Рубо! — възкликна Мизар, който също я забеляза и начаса започна да се държи угоднически. — Ама че лош късмет!… Не бива да стоите тук, по-добре да дойдете у нас.
Жак, след като се ръкува с пазача на прелеза, подкрепи предложението му:
— Той е напълно прав. Може би ще висим тук с часове, цяла ще премръзнете.
Севрин не се съгласяваше, била добре облечена. Освен това малко се страхуваше да измине триста метра през снега. Тогава Флор, която я гледаше втренчено о големите си очи, се обади:
— Елате, госпожо, аз ще ви нося.
И преди Севрин да приеме, я сграбчи със силните си, кажи-речи, момчешки ръце и я вдигна като дете. После я остави от другата страна на релсите на едно утъпкано място, където краката не затъваха в снега. Пътниците възхитено се разсмяха. Каква здравенячка! Една дузина такива момичета, и за два часа всичко щеше да бъде разчистено!