В това време предложението на пазача да се приютят в къщата му, където щеше да е топло, а може би имаше и хляб и вино, се носеше от купе на купе. Когато разбраха, че не ги заплашва непосредствена опасност, уплахата попремина; от това обаче положението не ставаше по-малко плачевно; грейките във вагоните бяха започнали да изстиват, беше девет часът, ако помощта закъснееше, щяха да огладнеят и да ожаднеят. А тази история можеше да се проточи безкрайно, кой знае дали нямаше да се наложи дори да преспят тук! Образуваха се два лагера — едните, отчаяни, не желаеха да напуснат вагоните; бяха се завили и упорито седяха по местата си, сякаш се готвеха да умрат там; другите предпочитаха да изгазят снега с надеждата да се настанят на по-удобно място и най-вече да се измъкнат от кошмарния безжизнен влак, скован от студа. Цяла една група — възрастният търговец и младата му жена, англичанката с двете си дъщери, младежът от Хавър, американецът и десетина други — бе готова веднага да тръгне пеш.
Жак тихо убеждаваше Севрин да отиде с тях, като й се кълнеше, че щом успее да се откъсне, ще изтича при нея. И тъй като Флор продължаваше да ги гледа с мрачните си очи, той й каза любезно, като на стара приятелка:
— Разбрано, нали, ти ще отведеш дамите и господата… Задържам Мизар и другите. Веднага се залавяме за работа, ще направим каквото можем, докато чакаме помощ.
И действително Кабюш, Озил и Мизар взеха лопати и се присъединиха към Пекьо и главния кондуктор, които вече ринеха снега. Малкият екип се мъчеше да освободи локомотива, като гребеше под колелата и хвърляше пълните лопати към склона. Никой не продумваше, работеха безмълвно и ожесточено сред мрачната, потискаща бяла пустиня. Отдалечавайки се, пътниците хвърлиха последен поглед към влака, превърнал се в тънка черна линия под тежката смазваща покривка. Отново бяха затворили вратите и прозорците. Снегът продължаваше да вали и бавно, с безмълвно упорство го затрупваше.
Флор понечи да вземе отново Севрин на ръце. Тя обаче отказа, държеше да върви с останалите. Мъчително беше да изминат тристате метра — особено в падината, където газеха до пояс; на два пъти се наложи да спасяват едрата англичанка, която затъваше почти цялата. Двете й дъщери продължаваха да се смеят възторжено. Младата дама с възрастния съпруг, след като се подхлъзна, прие да улови под ръка младежа от Хавър, а мъжът й и американецът одумваха Франция. Когато излязоха от падината, пътят стана по-удобен, но трябваше да вървят по някакъв насип, където вятърът бе разчистил една ивица; грижливо избягваха да стъпват по краищата — невидими и опасни под снега. Най-сетне пристигнаха и Флор настани пътниците в кухнята, където дори не можа да предложи столове на всички — бяха около двадесетина и изпълниха обширното помещение. Единственото, което й хрумна, бе да донесе дъски и като ги подпря на столовете, стъкми две пейки. След това хвърли съчки в огнището и разпери ръце, сякаш да подчертае, че нищо повече не може да направи. Не беше произнесла нито дума, стоеше права и гледаше с големите си зеленикави очи всичките тия хора, гледаше ги малко свирепо и дръзко като пищна русокоса дивачка. Само две лица й бяха познати, защото месеци наред й се бяха мяркали зад прозорците — на американеца и на младежа от Хавър; изучаваше ги, както се изучава най-сетне кацнало бръмчащо насекомо, което не сме успели да разгледаме, докато е летяло. Струваха й се странни, не си ги беше представяла така, макар всъщност да не знаеше нищо за тях освен чертите им. Останалите й изглеждаха от друга, по-различна раса, обитатели на непозната страна, сякаш паднали от небето и донесли в дома й, в нейната кухня, дрехите, нравите, мислите си, до които тя никога не бе си въобразявала, че ще може да се добере. Англичанката разказваше на младата жена на търговеца, че отива в Индия при по-големия си син, заемащ там важен пост; младата съпруга пък се шегуваше с лошия си късмет — за пръв път й се прищяло да придружи мъжа си до Лондон, след като той ходел там по два пъти в годината. Всички мърмореха, че са принудени да останат като затворници в тая пустиня: нали трябваше да хапнат, да поспят, боже мой, какво ще правят! Докато ги слушаше, без да помръдва, Флор срещна погледа на Севрин, седнала на един стол до огнището; направи й знак да мине в съседната стая.
— Мамо — каза тя, като влязоха, — това е госпожа Рубо… Искаш ли да си поговориш с нея?
Фази лежеше с пожълтяло лице, с отекли крака, толкова болна, че не бе ставала две седмици от постелята; прекарваше по цели часове в тая бедна стаичка, където чугунената печка разпръскваше душна топлина, предъвквайки упорито своята идея фикс, а единственото й забавление бяха летящите с пълна пара влакове, разтърсващи всичко наоколо.