— Лельо Фази, аз на ваше място, ако бях сигурен в това, щях да извикам полицаите.
Тя замахна с отвращение.
— О, не, никакви полицаи… Туй засяга нас, наша работа си е; между него и мене. Знам, че иска да ме изяде, ама аз, разбира се, не се давам. Само трябва да се защищавам, нали така?… Да не бъда глупачка, както постъпих с тая сол… Кой да повярва, а? Една плюнка човек, запъртък, дето можеш в джоба си да го пъхнеш, да изгризе, ако го оставя, с мишите си зъби такава едра жена като мен!
Тръпка премина по тялото й. Тя си пое мъчително дъх, преди да завърши:
— Карай да върви, номерът му няма да мине. Аз съм по-добре, след две седмици ще бъда пак на крака… Ама тоя път ще се озори, преди да ме преметне. Да го видя какво ще прави! Ако измисли как отново да ми даде отровата си, ще го призная за по-силен, ще се предам и ще опъна краката… Не е нужно друг да ни се меси!
Жак си мислеше, че болестта й е причина да си въобразява такива черни ужаси, и за да я разсее, се опита да се пошегува, но тя затрепери под завивката и прошепна:
— Ето го! Усещам, че се приближава.
Действително Мизар влезе след няколко минути. Тя пребледня като мъртвец, в плен на неволния ужас, който обзема гигантите пред разяждащия ги червей; защото се бе заинатила да се защищава сама, но тръпнеше от все по-нарастващ страх, макар да не си признаваше. Мизар мярна още от вратата жена си и машиниста, но се държеше тъй, сякаш не ги е забелязал; разля се от любезности пред Севрин както обикновено. С помръкнали очи, присвил тънките си устни — хилав, нищо и никакъв човечец!
— Мислех си, че госпожата може би ще пожелае да се възползува от случая и да хвърли един поглед на своята собственост. Затова се измъкнах за малко… Ако госпожата желае, ще я придружа.
И тъй като младата жена отново отказа, Мизар продължи да приказва с жален глас:
— Госпожата може би се е изненадала заради плодовете… Всичките бяха червиви, та не си струваше да се събират… Пък и силният вятър направи големи поразии… Ах, колко жалко, че госпожата не може да продаде къщата! Дойде само един господин, ама поиска Да се направят ремонти… Ама аз съм на разположение на госпожата и госпожата може да разчита на мен като на себе си.
После пожела на всяка цена да я почерпи с хляб и круши от неговата собствена градина — те не били червиви. Севрин прие.
Прекосявайки кухнята, Мизар бе съобщил на пътниците, че разчистването върви добре, само дето имало работа още за четири-пет часа. Беше вече обед, започнаха да се оплакват, защото много огладняха. Флор бе заявила, че няма да има хляб за всички. Виното обаче било достатъчно — тя донесе от избата десет литра и нареди шишетата на масата. Чашите също не стигаха; наложи се да пият по няколко души от една чаша: англичанката с двете си дъщери, възрастният търговец с младата си жена. Впрочем тя бе намерила в лицето на младежа от Хавър услужлив и предприемчив кавалер, който се грижеше за нея. Той изчезна някъде и се върна с ябълки и хляб, които бе намерил в дърварника. Флор се разсърди, каза, че този хляб бил за болната й майка. Но той вече бе го нарязал и започна да го раздава на дамите, като поднесе първо на младата жена, която му се усмихна мило. Мъжът й изобщо не се занимаваше с нея и разнищваше неуморно и разпалено с американеца нюйоркските търговски порядки. Малките англичанки никога не бяха хрупали толкова вкусни ябълки. Много уморена, майка им почти дремеше. Две дами, изтощени от очакването, бяха седнали на земята пред огнището. Мъжете, който излизаха навън да изпушат по цигара, колкото да убият времето, се връщаха премръзнали, треперещи. Малко по малко настроението започна да спада поради незаситения глад и умората, удвоена от празните стомаси и от нетърпението. Заприличаха на лагер от корабокрушенци, отчаяна група цивилизовани люде, захвърлени от морето на необитаем остров.
Мизар непрекъснато влизаше и излизаше, като оставяше вратата отворена и болната леля Фази можеше да надзърне в кухнята. Ето, значи, какви бяха тия хора, които преминаваха край нея с бързината на мълния, кажи-речи, цяла година, откакто едва се мъкнеше от леглото до стола! Тя вече почти не можеше да излиза на перона, прекарваше дните и нощите си закована в стаята, вперила очи в прозореца, и единствената й компания бяха летящите влакове. Винаги се бе оплаквала от този затънтен край, където никога жива душа не се спираше; и ето че сега цяла компания се бе изсипала в дома й от неизвестността. А като си помислеше, че никой от всичките тия забързани по своите работи хора дори не подозира какво става тук, че никой не се сеща каква гадория й слагат в солта! Тежко й беше на сърцето и тя се питаше ще позволи ли бог да съществува толкова прикрита подлост, без поне един да забележи нещо! Край тях се изнизваше цяла тълпа, хиляди и хиляди хора; но всички бързаха, на никого не би му хрумнало, че в тая схлупена къщурка убиваха човек ей така на, тихо, без шум. И леля Фази оглеждаше един след друг всичките тези хора, паднали тук сякаш от небето, като си мислеше, че когато си много зает, никак не е чудно да преминаваш край най-големи гадости, без нищо да забележиш.