— Връщате ли се там? — запита Мизар Жак.
— Да, да — отговори Жак, — идвам след вас.
Мизар излезе и затвори вратата. Фази дръпна младежа за ръката и пошушна на ухото му:
— Ако пукна, гледай каква мутра ще направи, като не намери парата!… Душата ми се радва, щом си го помисля! Все пак доволна ще си ида от тоя свят.
— Лельо Фази, нима ей тъй ще се затрие всичко? Защо не оставите парите на дъщеря си?
— На Флор! Та да й ги вземе оня! Не, в никакъв случай!… И на теб, моето момче, няма да ги дам, защото си много глупав — той ще измисли как да те преметне… На никого, ще си останат в черната земя, дето и аз ще ида!
Тя съвсем се изтощи и Жак я нагласи да легне, помъчи се да я успокои, целуна я, обеща й скоро да дойде да я види. После, когато тя сякаш се унесе, мина зад седналата до печката Севрин; направи й знак да бъде предпазлива; тя безмълвно и прелестно изви глава и му поднесе устните си; той се наведе и долепи уста до нейната в дълга беззвучна целувка. Затворили очи, те пиеха дъха си. Но когато погледнаха опиянени, съзряха Флор, която бе отворила вратата, стоеше пред тях и ги гледаше.
— Госпожата не желае ли още хляб? — запита тя дрезгаво.
Смутена и ядосана, Севрин смотолеви:
— Не, не, благодаря.
Жак изгледа за миг Флор с пламнали очи. Колебаеше се, устните му трепереха, сякаш се канеше да каже нещо, но после замахна гневно и заплашително и предпочете да излезе. Вратата рязко се затръшна след него.
Флор продължаваше да стои права — висока войнствена девица, с тежък шлем от руси коси. Значи, тревогата й, когато виждаше всеки петък тази дама в неговия влак, не бе напразна. Дебнеше ги, откакто бяха заедно, и сега се бе уверила. Човекът, когото обичаше, никога нямаше да я обикне: той бе избрал тая слаба, жалка жена. И съжалението, че му бе отказала онази нощ, когато се бе опитал така грубо да я направи своя, я изгаряше тъй мъчително, че едва не се разрида; защото наивно си мислеше, че ако му се бе отдала преди другата, сега сигурно щеше да целува нея. Ех, да можеха да останат насаме в тоя час, да се хвърли на врата му и да извика: „Вземи ме, бях глупава, защото не знаех!“ И безсилието й се заменяше с бяс срещу това крехко същество, което смутено мънкаше нещо. С яките си мощни ръце би могла да й извие шията като на птиче. Защо не се решаваше? Но се закле да си отмъсти, защото знаеше такива работи за съперницата си, че би могла да я напъха в затвора, а не да се развява свободно като всички никаквици, дето се продават на влиятелни и богати старци. Разкъсвана от ревност, кипяща от гняв, тя започна да прибира бързо като красива дивачка останалия хляб и крушите.
— Понеже госпожата не желае повече да яде, ще ги занеса на другите.
Стана три часът, после четири. Времето бавно течеше, умората и раздразнението нарастваха. Нощта се спускаше бледа над безкрайната бяла пустош; всеки десет минути мъжете излизаха да погледнат отдалеч докъде е стигнала работата и се връщаха да съобщят, че локомотивът явно още не е изровен. Дори двете малки англичанки не издържаха и се разплакаха. Младата чернокоса жена бе заспала на рамото на младежа от Хавър, но възрастният съпруг, въобще не им обръщаше внимание — всички бяха толкова угрижени, че изобщо не се сещаха кое е прилично и кое не. Стана хладно в стаята, затрепериха от студ, но никой не се сети да сложи дърва в огъня; американецът реши, че е за предпочитане да се върне във влака и да се излегне на седалката. Сега всички съжаляваха, че не са останали във вагоните — поне нямаше да се тревожат, че не знаят какво става. Едва задържаха англичанката, която също заяви, че ще се върне да си легне в купето. Когато запалиха свещ и я сложиха на масата, кухнята доби още по-мрачен вид, всички съвсем се обезсърчиха и изпаднаха в най-черно отчаяние.
В това време разчистването привършваше; докато войниците, които бяха успели да освободят машината, метяха релсите пред нея, машинистът и огнярят застанаха на поста си.