Какво правеше Жак, та не идваше? Изминаха още десет минути. Леко подраскване по вратата я стресна. После разбра и изтича да отвори. Беше той — носеше бутилка малага и сладкиш.
В порив на нежност, тя се разсмя и увисна на врата му.
— Ах, колко си мил! За всичко се сещаш!
Той бързо й направи знак да пази тишина:
— Шт! Шт!
Тя сниши глас, помисли, че портиерката идва след него. Не, провървяло му — тъкмо се готвел да звънне, но вратата се отворила, излезли някаква дама и дъщеря й, явно гости на семейство Доверн, и той се вмъкнал, без никой да го забележи. Само тук, на площадката, забелязал през някаква полуотворена врата продавачката на вестници, която доизпирала нещо в едно легенче.
— Да не вдигаме шум, моля ти се! Да говорим тихичко.
В отговор тя го притисна страстно в обятията си и покри безмълвно лицето му с целувки. Забавляваше я цялата тая тайнственост, необходимостта да шепне!
— Да, да, ще видиш колко тихо ще седим, също като мишлета!
И подреди масата с безброй предпазни мерки — две чинии, две чаши, два ножа, като замираше, едва сдържайки се да не избухне в смях, всеки път, когато в бързината някой съд потракваше.
Жак я гледаше и също много се, забавляваше; каза й полугласно:
— Сетих се, че сигурно си огладняла!
— Ама направо умирам от глад! Толкова малко хапнахме в Руан!
— Кажи, искаш ли да сляза да купя пиле?
— О, в никакъв случай! Та после да не можеш да се качиш!… Не, не, сладкишът ще ни стигне.
Те веднага седнаха, кажи-речи, на един стол, поделиха си сладкиша и го изядоха, закачайки се любовно. Севрин повтаряше, че загива от жажда, и изпи една след друга две чаши малага — бузите й пламнаха. На свой ред го предупреди да не я целува тъй шумно по тила:
— Шт! Шт!
После му направи знак да се вслуша; отново чуха в тишината как от долния етаж, от семейство Довери, долита в ритъма на музиката глух тропот: госпожиците очевидно се бяха разтанцували. До тях продавачката на вестници изля в кофата на площадката сапунената вода от легенчето. Тя затвори вратата, танците долу спряха за миг, навън под прозореца се чуваше само приглушеното от снега задъхано пухтене на един влак, който потегляше, едва-едва свирейки, сякаш плачеше.
— Влакът за Отьой — прошепна той. — Нула часът без десет.
После добави с гальовен глас, тих като дихание:
— Ще нанкаме ли вече, любима, кажи?
Тя не отговори, завладяна от миналото, изживявайки неволно в щастливата си треска прекараните тук с мъжа си часове. Нима изяждането на сладкиша не бе продължението на онази закуска върху същата маса, сред същите шумове? Всичко наоколо увеличаваше възбудата й, спомените я връхлитаха, никога досега не бе изпитвала такава палеща нужда да довери всичко на любимия си, да се разкрие цяла, до глъбините на душата си. Това бе като физическа потребност, неотделима от чувственото й желание; струваше й се, че ще му принадлежи по-пълно, че радостта й да бъде негова ще бъде по-силна, ако притисната до него, прошепне на ухото му какво е изтърпяла. Миналото възкръсна, мъжът й беше там, тя извърна глава, толкова ясно си представи, че ще види как протяга над рамото й късата си космата ръка, за да вземе ножа.
— Кажи, ще нанкаме ли, любима? — повтори Жак.
Тя потрепери, устните на Жак още веднъж се впиха в нейните, сякаш да запечатат признанието, готово да се излее. И тя безмълвно стана, съблече се бързо и се мушна под завивката, без дори да вдигне фустите си от пода. Жак също не прибра нищо — масата остана неразтребена, трепкащата свещ догаряше. И когато на свой ред се съблече и легна, те начаса се хвърлиха в прегръдките си — неистово обладание, от което едва не се задушиха. В мъртвата тишина на стаята, докато долу музиката продължаваше да се лее, не се чу ни вик, ни звук — само безумен трепет, гърч, почти припадък.