Жак вече не можеше да познае в Севрин кротката и вяла жена с бистрите сини очи от първите им срещи. Под шлема от черни коси страстта й се бе развихряла с всеки изминал ден; и той бе почувствувал как тя постепенно се пробужда в обятията му от дългата хладна девственост, от която не бяха могли да я изтръгнат нито старческите опити на Гранморен, нито съпружеската грубост на мъжа й. Създадена за любов, само покорна преди, сега тя обичаше, отдаваше се без задръжки и бе горещо благодарна за насладата. Изгаряше от силна страст, обожаваше този мъж, чрез когото бе познала сладострастието! Какво безпределно щастие — най-сетне да бъде неин свободно, да го притиска до гърдите си, да го държи тъй здраво в обятията си, че да не може дъх да си поеме!
Когато отново отвориха очи той възкликна удивено:
— Я виж! Свещта е угаснала.
Севрин махна леко, сякаш искаше да каже, че й е все едно. После се засмя приглушено:
— Ама послушна бях, нали?
— О, да, никой нищо не чу… Същински две мишлета!
Тя отново го прегърна, сгуши се до него, притисна лице до гърдите му. И въздъхна от удоволствие:
— Боже, колко ми е хубаво!
Не продумаха повече. В стаята бе тъмно, едва се различаваха бледите квадрати на двата прозореца; само по тавана играеше отражение от печката — като кръгло кървавочервено петно. Севрин и Жак се взираха в него. Музиката бе престанала, затръшваха се някакви врати, после къщата потъна в дълбок сънен покой. Долу влакът от Кан разтърси обръщателния кръг, шумът едва достигаше до стаята приглушен, сякаш далечен.
Притискайки се до Жак, Севрин отново пламна от страст. И заедно с желанието в нея пак се събуди копнежът да му признае… Това я терзаеше от много седмици. Кръглото петно на тавана се уголемяваше, превръщаше се в истинско кърваво петно. То приковаваше погледа е призрачна сила, край леглото вещите заговориха, заразказваха на глас случилото се. Тя усещаше как заедно с нервната тръпка, пропълзяваща в плътта й, на езика й идваха и думите. Колко хубаво щеше да бъде да не крие вече нищо, да се слее напълно с него!
— Ти не знаеш, мили…
Жак, който също не отделяше очи от кървавото петно, схващаше чудесно какво ще му каже тя. Усещаше как в крехкото тяло, прилепено до неговото, се надига като вълна онова тъмно, огромно, неизвестно нещо, за което и двамата мислеха, без никога да го споменават. Досега той не я оставяше да говори от страх да не се появи пак онази тръпка — предвестница на някогашната болест, от ужас това да не промени съществуването им и престъплението да се изпречи помежду им. Но този път се чувствуваше безсилен дори да се наведе, за да запуши с целувка устата й, така блажено бе отмалял в топлото легло, в пламенните обятия на любимата. Нещата следваха своя ход, тя щеше да му каже всичко. Чакаше тревожно и дори се успокои, когато Севрин се смути и сякаш се поколеба, но после се реши и поде:
— Ти не знаеш, мили, че мъжът ми ни подозира.
В последната секунда си бе припомнила миналата нощ в Хавър и вместо признанието заговори за това.
— Ами? Сериозно ли? — измънка той недоверчиво. — Сутринта ми стисна съвсем любезно ръка.
— Уверявам те, че знае всичко. В този момент навярно се сеща, че сме тук, че се прегръщаме, че се обичаме. Имам доказателства.
Тя замлъкна, притисна го още по-силно в прегръдка, в която блаженството от страстта се усилваше от злобата. После прошепна, сякаш пробудена от вълнуващ сън:
— Ах, как го мразя! Мразя го!
Жак се изненада. Той нямаше нищо против Рубо. Смяташе го дори за твърде сговорчив.
— Гледай ти! Че защо? — запита Жак. — Та той изобщо не ни притеснява.
Тя повтори:
— Мразя го… За мен сега е истинско мъчение да го усещам до себе си! Ах, ако можех, веднага бих се махнала, бих останала с теб!
Развълнуван от тази гореща обич, на свой ред той я притегли до себе си, притисна я, усети, че е негова от глава до пети. Но приютена така, почти без да откъсва прилепените си до врата му устни, тя прошепна:
— Онова, което не знаеш, мили…
Признанието се бе задало съдбоносно, неизбежно. И този път той ясно съзнаваше, че нищо на света не може да го забави, защото се бе надигнало в нея с новото безумно и страстно желание да бъде негова. В къщата вече не се чуваше нищо, дори продавачката на вестници трябва да бе заспала дълбоко. Навън Париж също бе потънал в мълчание под снежната покривка, по улиците не потракваха коли; последният влак за Хавър, който бе заминал в нула часа и двадесет минути, сякаш бе отнесъл от гарата и последния живот. Печката не пращеше, въглищата бавно се превръщаха в жарава, оживявайки само кървавото петно на тавана — чудовищно горящо око. Беше толкова горещо, че над кревата, където двамата се прегръщаха безумно, сякаш бе надвиснала тежка, задушаваща мъка.