— След като не бяхте в неговото купе, как така го убихте?
— Чакай, сега ще ти обясня… Мъжът ми имаше план. Истината е, че успя да го изпълни случайно… В Руан влакът спря за десет минути. Слязохме, той ме накара да идем до купето на председателя, давахме си вид, че искаме да се поразтъпчем. Като го зърна на вратичката, се престори на изненадан, сякаш е нямал представа, че председателят е във влака. На перона беше голяма блъсканица, тълпата направо нападаше второкласните вагони — на следващия ден в Хавър щеше да има празненство. Когато започнаха да затварят вратите, председателят лично ни покани да се качим при него. Аз избъбрих нещо, споменах за багажа, но той настоя, каза, че никой няма да го открадне, че можем да се върнем в нашето купе в Барантен, където той щял да слезе. Мъжът ми неспокойно се озърна, сякаш щеше да изтича за куфара. В този миг кондукторът даде сигнал и той се реши, бутна ме в купето, качи се и затвори вратата и прозореца. Как никой не ни видя? Това не мога да си го обясня до ден-днешен. Имаше толкова хора, железничарите направо се бяха объркали, така че не се намери нито един свидетел, който да ни познае. После влакът бавно излезе от гарата.
Севрин млъкна за малко, сякаш отново преживяваше сцената. Беше съвсем отмаляла, несъзнателно движеше лявото си бедро и го потъркваше ритмично в коляното на младия мъж.
— Ах, какво изпитах в първия миг, когато усетих, че потегляме! Бях като замаяна, отначало мислех само за куфара — как ще го вземем? Няма ли да ни издаде, ако го оставим там? Всичко ми се струваше толкова нелепо, невъзможно, някаква детинска измислица, кошмарно убийство, каквото само луд можеше да извърши! Мъчех се да се убедя, че мъжът ми ще отстъпи, че това няма… не може да се случи. Нищо подобно, само като го гледах как разговаря с председателя, разбирах, че чудовищното му решение е неизменно! А той се държеше спокойно, приказваше весело, както обикновено; само в ясните му очи, с които се втренчваше от време на време в мен, прозирах упоритата му воля. Щеше да го убие след километър, може би два, точно на определеното място, което ми бе неизвестно. Това беше очевидно, личеше дори по спокойния поглед, с който обгръщаше другия, чието съществуване много скоро щеше да бъде прекратено. Не казвах нищо. Треперех вътрешно и се мъчех да го прикрия, като се насилвах да се усмихвам, щом ме погледнеха. Защо тогава и през ум не ми мина да попреча?… Едва по-късно се опитах да си го обясня, удивлявах се защо не се развиках през прозореца или не дръпнах алармения сигнал! В онзи миг бях като вкаменена, чувствувах се напълно безпомощна. Сигурно ми се е струвало, че мъжът ми е прав; и след като не крия нищо от теб, мили, длъжна съм да ти доверя още нещо: въпреки себе си с цялото си същество бях с него срещу другия, защото бях принадлежала и на двамата, нали така, но той беше млад, а другият, ах, милувките на другия!… Пък и знае ли човек? Понякога вършим неща, които никога не бихме и помислили да извършим. Като се сетя, че никога не съм се решавала дори пиле да заколя! Ах, каква буря бушуваше в душата ми през тая кошмарна нощ!
Сега Жак държеше в обятията си това крехко, слабо същество, но то бе непроницаемо за него, не можеше да достигне до онези мрачни дълбини, за които му говореше. Колкото и да я притискаше до себе си, не успяваше да се слее с нея. Обзе го трескава възбуда, като слушаше за престъплението, разказано шепнешком в прегръдките му.
— Кажи, ти помогна ли му да убие стария?
— Седях в ъгъла — продължи тя, без да отговаря на въпроса му. — Мъжът ми бе между мен и председателя, които се бе настанил в другия ъгъл на същата седалка. Те разговаряха за предстоящите избори… От време на време виждах как мъжът ми нетърпеливо се навежда да хвърли поглед навън, за да разбере къде сме. Всеки път проследявах погледа му, за да си дам сметка за изминатия път. Нощта беше такава една, мъглива, тъмните дървета бягаха като развилнели. И неспирният грохот на колелата, кошмарна смесица от бесни и стенещи гласове, злокобно виещи на умряло зверове! Влакът летеше с пълна скорост… Внезапно блясваха светлинни, отекваше ехото от тракането на влака, преминаващ между постройките на гарите. Подминахме Марон, бяхме вече на две и половина левги от Руан. Следваха Малоне и после Барантен. Къде ли щеше да го извърши? Нима ще трябва да се чака до последната минута? Загубила бях вече представа за време и пространство, оставила се бях като падащ камък на волята на съдбата, която ме захвърляше главоломно в някаква мрачна бездна, но когато преминавахме през Малоне, разбрах — ще го извърши в тунела, един километър по-нататък… Обърнах се към мъжа си, очите ни се срещнаха — да, в тунела, след две минути… Влакът летеше, минахме стрелката при Диеп, видях стрелочника на поста му. Нижеха се хълмове, струваше ми се, че различавам ясно хора, размахали ръце, обсипващи ни с хули. После локомотивът изсвири продължително — влизахме в тунела… влакът се гмурна вътре, ах, какъв грохот се разнесе под ниския свод! Нали познаваш тези шумове, това звънтене на желязо, като чук, удрящ върху наковалня, а в онази минута на безумие на мен ми се сториха като страхотни гръмотевици.