Севрин трепереше, прекъсна за миг разказа си и каза с променен глас, почти весело:
— Нали е глупаво, мили, че само при спомена за това тръпки ме побиват. А ми е толкова топло при тебе, толкова ми е хубаво!… Пък и нали разбираш, няма вече от какво да се страхуваме: делото е приключено, без да смятаме висшестоящите, които нямат никакво желание да изясняват кое как е било… О, отлично го разбрах и вече съм спокойна.
После добави, като този път наистина се засмя:
— Ама ти например можеш да се поздравиш, защото хубавичко ни изплаши!… Я ми кажи… винаги ни се е искало да узная, всъщност какво видя?
— Това, което казах пред следователя, нищо повече: един човек колеше друг човек… Вие се държахте толкова особено с мен, че накрая започнах да ви подозирам. По едно време дори ми се стори, че разпознах мъжа ти… Но напълно се убедих доста по-късно…
Тя весело го прекъсна:
— Да, оня ден в градинката, когато ти казах „не“, нали си спомняш? Първия път, когато се озовахме сами в Париж… Не е ли странно? Тогава ти обясних, че ние не сме виновни, макар прекрасно да знаех, че си сигурен в обратното. А всъщност все едно, че всичко ти бях разказала, нали?… Ах, мили, често съм си мислила за това и знаеш ли, струва ми се, че оттогава те обикнах.
Те се притиснаха в страстен порив, силно, сякаш да се разтопят в обятията си. Тя продължи:
— Влакът препускаше в тунела… Много е дълъг тоя тунел! В него се пътува три минути. На мен ми се стори, че сме пътували цял час… Председателят престана да говори поради оглушителното тракане на колелата. В този последен миг мъжът ми явно не бе на себе си, защото не помръдваше. В трепкащата светлина на лампичката виждах само как ушите му стават моравочервени… Дали щеше да чака пак да се озовем сред полето? За мен вече това бе съдбоносно, неизбежно, ето защо желаех само едно — да не страдам повече в очакване, да се освободя веднъж завинаги! Защо не го убиваше, след като имаше такова намерение? Щеше ми се да грабна ножа и сама да свърша с него, толкова се бях напрегнала от страх и мъка… Мъжът ми ме погледна. Мислите сигурно бяха изписани на лицето ми. И изведнъж той се нахвърли и сграбчи председателя, който се бе извърнал към прозореца, за раменете. Той се стресна, но инстинктивно се освободи с едно рязко движение и протегна ръка към алармения звънец над главата си. Вече го докосваше, но мъжът ми отново го сграбчи и го натисна толкова силно на седалката, че го преви на две. Отворил уста от удивление и страх, председателят се развика нещо неясно, заглушен от грохота; в същото време чувах ясно как мъжът ми съска яростно една и съща дума: „Свиня! Свиня! Свиня!“ Шумът изведнъж намаля, влакът излизаше от тунела, пак се появи бялото поле и черпите дървета край нас се заизнизваха… Продължавах да седя в моето ъгълче вцепенена, долепена до облегалката, колкото може по-далеч от тях. Много ли продължи борбата? Едва няколко секунди. А ми се струваше, че никога няма да свърши, че всички пътници сега чуват виковете, че дърветата ни гледат. Мъжът, ми държеше ножа отворен, но не можеше да го забие, защото председателят риташе, мъчейки се да се освободи, а той не стоеше здраво на краката си поради тръскането на влака. Трябваше да се смъкне на колене, влакът летеше стремглаво и локомотивът изсвири — наближавахме прелеза при Кроа дьо Мофра… Тогава точно, сама не знам как, се хвърлих върху краката на председателя, който се бореше. Да, просто се стоварих като пакет и притиснах краката му с цялата си тежест, за да престане да шава. Нищо не видях, но почувствувах всичко — забиването на ножа в гърлото, дългото потреперване на тялото, настъпващата смърт след трите изхриптявания като скъсана часовникова пружина… Ах, тази предсмъртна тръпка, която и досега усещам в тялото си!
Жак я слушаше ненаситно, понечи да я прекъсне, за да я разпита. Но сега тя вече бързаше да свърши разказа си.
— Не, чакай… Когато се отдръпнах, минавахме с пълна пара покрай Кроа дьо Мофра. Видях ясно затворената къща, после бараката на пазача при бариерата. Още четири километра, най-много пет минути до Барантен… Тялото лежеше превито на седалката, кръвта течеше и бе образувала локва. А мъжът ми, прав, като зашеметен, се полюляваше от тръскането на влака, гледаше трупа и бършеше ножа с кърпичката си. И така мина една минута, без никой от нас да направи каквото и да било… Ако оставехме трупа при нас, ако не се махнехме оттук, може би всичко щеше да се разкрие на гарата в Барантен… Но той прибра ножа в джоба си и сякаш се пробуди. Видях как затършува, взе часовника, парите, всичко, каквото намери; после отвори вратата и се помъчи да го изтласка навън, но не смееше да го хване здраво, за да не се изцапа с кръвта. Подкани ме: „Хайде, помогни ми! Тикай го с мен де!“ Не можех да помръдна, бях се вцепенила. „Дяволите да те вземат! Ще ми помогнеш ли най-сетне да го изтикаме!“ Първо излезе главата, до стъпалото, а останалата част от трупа, понеже беше свита, не можеше да мине през вратата. А влакът летеше… Най-сетне при едно по-силно разтърсване трупът се разклати и изчезна сред грохота на колелата. „Пфу, свиня такава, край!“ После той взе одеялото и също го хвърли. Останахме само двамата, прави до кървавата локва на пейката, където не се решавахме да седнем… Широко отворената врата се люлееше от вятъра. Изведнъж мъжът ми се спусна по стъпалата и също изчезна. Сащисана, обезумяла, гледах и нищо не разбирах. Но той се върна и викна: „Хайде, бързо, следвай ме, ако не искаш да ни отсекат главите!“