Не помръдвах, той се ядоса.
„Тръгвай, верицата ти мръсна! Нашето купе е празно, връщаме се там.“ Нашето купе било празно! Значи, е успял да отиде дотам? Дали наистина жената в траур, която не говореше и почти не се виждаше, не беше още в ъгъла?… „Идваш ли, или да те хвърля и теб като оня!“ Той беше влязъл в купето и ме изтикваше грубо, като обезумял. И аз се озовах отвън, на стъпалото, вкопчила ръце в месинговата дръжка отстрани на вратата. Той слезе след мен и затвори грижливо вратата. „Тръгвай, тръгвай де!“ Но аз не се решавах, бързината на влака ме зашеметяваше, вятърът бурно свистеше и ме шибаше като камшик. Косите ми се разпукнаха, пръстите ми се вдървиха, страх ме беше, че ще изпусна дръжката. „Тръгвай, дявол да те вземе!“ Той ме избутваше, трябваше да вървя, като се задържах ту с едната, ту о другата ръка, пъплех, долепена до вагоните, а фустите ми се развяваха и се усукваха около краката ми. В далечината зад един завой се появиха светлините на гарата в Барантен. Локомотивът изсвири. „Върви, дявол да те вземе!“ Ах, какъв адски шум, как страшно се тресеше влакът, а аз вървях! Сякаш някаква буря ме бе грабнала и ме носеше като сламка, за да ме сплеска накрая в някоя стена. Зад мен бягаха полята, дърветата ме преследваха в бесен галоп, те се огъваха, виеха се, стенеха, чувах жалбите им. Когато се добрах до края на вагона и трябваше да прекрача, за да достигна стъпалото на следващия вагон и да се хвана за страничната дръжка, смелостта ме напусна, спрях се. Никога нямаше да ми стигнат силите. „Върви, дявол да те вземе!“ Той се бе надвесил над мен, тласкаше ме, затворих очи и сама не знам как продължих, инстинктивно, както впиват нокти животните, за да не паднат. Как никой не ни видя? Минахме край три вагона, единият от които бе второкласен и бе натъпкан с хора. И сега виждам наредените една до друга глави под светещите лампи; мисля, че сигурно ще ги позная, ако ги зърна някой ден: някакъв едър мъж с рижи бакенбарди и особено лицата на две момичета, които се наведоха през прозореца засмени. „Върви, дявол да те вземе! Върви, дявол да те вземе!“ И вече не помня какво стана, светлините на Барантен се приближаваха, локомотивът свиреше, последното ми усещане бе, че ме теглят, влачат ме, издърпват ме за косите. Мъжът ми сигурно ме е сграбчил, отворил е вратичката над мен, блъснал ме е в купето. Задъхана, полуприпаднала, аз се хвърлих в единия ъгъл, когато спряхме; не помръдвах, чух го как размени няколко думи с началник-гарата в Барантен. После влакът отново потегли, мъжът ми също се строполи изтощен на седалката. До Хавър не си продумахме… Ах, как го мразя, мразя го, разбираш ме, нали, заради всичките гадости, които ме накара да изпитам! А теб, теб, скъпи мой, те обичам, обичам те, ти ми даваш такова щастие!
След дългия, изгарящ я разказ това възклицание бе за Севрин като изблик на жаждата й за радост сред ненавистните спомени. Но Жак, когото тя бе възбудила до крайност и който гореше като нея, я задържа още малко:
— Не, не, чакай… И като натисна краката му, усети ли как умира?
В него отново се събуждаше онова неизвестно нещо, чудовищната вълна се надигаше, нахлуваше в главата му, извикваше кървави видения. Глождеше го любопитство, искаше да узнае какво е това убийството.
— Ами ножа, усети ли как се забива ножът?