Жак всеки път броеше часовете, които кукувичката отмерваше. Четири, пет, шест. Щеше да си отдъхне, като се развидели, надяваше се утрото да прогони кошмара. Затова се обръщаше жадно към прозорците. Но в стъклото се отразяваше смътно само блясъкът на снега. Той чу как в пет без четвърт, само с четиридесет минути закъснение, пристигна директният влак от Хавър, което показваше, че движението е възстановено. Едва след седем часа видя да избледняват стъклата, бавно, с млечна белота. Най-сетне в стаята нахлу онази смътна светлина, сред която мебелите сякаш изплуват — появиха се печката, шкафът, бюфетът. Но Жак все така не можеше да затвори очи — трябваше да гледа! Още преди да се развидели съвсем, съзря или по-скоро отгатна върху масата ножа, с който вечерта бе разрязал сладкиша. И вече не откъсна поглед от този нож — малък, със заострен връх. Все по-плътно нахлуващата през двата прозореца утринна светлина сега като че ли се съсредоточи само върху тънкото острие. И той отново уплашено скри ръце под гърба си, защото усети как те се раздвижват възбудено и отказват да се подчинят на волята му. Нима вече не бяха негови? Нима бяха чужди ръце, наследени от прадедите в ония далечни времена, когато човекът е душел зверовете?
За да не вижда повече ножа, Жак се обърна към Севрин. След голямата умора тя дишаше спокойно като дете. Разпилените й тъмни коси, падащи по раменете, покриваха възглавницата; и между къдриците, под брадичката, зърна нежната й млечнобяла, леко порозовяла от съня шия. Загледа я, сякаш я виждаше за пръв път. А пък я обожаваше, носеше винаги в сърцето си нейния образ, желаеше я дори когато караше влака; веднъж се бе пробудил от мечтите по нея точно когато въпреки сигналите едва не префуча с пълна скорост край една гара. Но сега бялата й шия го завладяваше, омагьосваше го внезапно, неумолимо; все още ужасен, осъзнаващ какво става, той усети как в него нараства неудържимо повелята да отиде до масата, да грабне ножа, да се върне и да го забие до дръжката в женската плът. Чуваше тъпия звук, с който влиза острието, виждаше как тялото потръпва три пъти, как смъртта го вкочанява, а под него остава кървава локва. Жак се бореше, мъчеше се да се отскубне от това призрачно видение, но чувствуваше как с всяка изминала секунда волята му отслабва, как тази натрапчива мисъл го завладява, как го води към онзи предел, когато покорени отстъпваме пред властния инстинкт. Всичко се обърка, разбунените му ръце надделяха въпреки усилията му да ги обезвреди, отскубнаха се, изкопчиха се. Той ясно осъзна, че вече не ги владее, че те ще задоволят зверския си порив, ако продължава да гледа Севрин; и с последни сили скочи от леглото, строполи се на пода като пиян. Надигна се, едва не падна отново — краката му се заплетоха в разхвърляните по земята фусти. Залиташе, потърси като обезумял дрехите си, преследван от една-единствена мисъл — по-бързо да се облече, да грабне ножа и да изтича на улицата, за да убие някоя друга жена. Този път желанието му бе непреодолимо — трябваше да убие някоя жена. Не можа да намери панталона си, пипна го три пъти, преди да осъзнае, че е в ръцете му. Измъчи се безкрайно, докато сложи обувките си. Макар да бе просветляло напълно, стаята му се струваше изпълнена е червеникав дим, мразовита мъглива зора, която поглъщаше всичко. Тресеше го, най-сетне се облече, взе ножа, скри го в ръкава си; реши да убие първата срещната навън жена, но изведнъж чаршафите прошумоляха, откъм леглото се чу дълга въздишка; той се закова пребледнял до масата.
Севрин се бе събудила.
— Ах, миличък, нима излизаш вече?
Жак не отговори, не я погледна, надяваше се пак да заспи.
— Къде отиваш, мили?
— Няма нищо — избъбри той, — по служба… Поспи още, ще се върна.
Тя измърмори неясно, със затворени очи, полубудна.
— Ох, как ми се спи, как ми се спи… Ела да ме целунеш, мили!
Но той не помръдваше, защото знаеше, че ако се приближи до леглото с нож в ръката, ако само я погледне тъй изящна и прелестна в голотата си, последните останки от волята му ще бъдат сломени. Нямаше да устои, ръката сама щеше да се вдигне и да забие ножа в шията й.
— Мили, ела да ме целунеш…
Гласът й заглъхна, тя прошепна тихо и ласкаво още нещо и заспа. Обезумял, Жак отвори вратата и избяга навън.
Беше осем часът, когато се озова на улица Амстердам. Не бяха изчистили още снега от тротоарите, стъпките на редките минувачи почти не се чуваха. Изведнъж зърна стара жена; тя зави зад ъгъла към улица Лондон, Жак не я последва. Почти се сблъска с някакви мъже, спусна се към площад Хавър, като стискаше ножа, чието острие беше скрито в ръкава му. Около четиринадесетгодишно момиченце излезе от една къща насреща; той прекоси платното на улицата, но то влезе в съседната хлебарница. Измъчваше го такова нетърпение, че не изчака, а се спусна да търси по-нататък. Откакто бе излязъл от стаята с ножа в ръка, вече действуваше не той, а другият, когото толкова често бе усещал да се надига вътре в него, непознатият, дошъл от далечни времена, изгарящ от наследствената жажда за престъпление. Той бе убивал някога и искаше пак да убива. Обзет от тази натрапчива мисъл, Жак виждаше всичко наоколо си като насън. Всекидневието му сякаш бе унищожено, той вървеше като сомнамбул, без да си спомня миналото, без да си представя бъдещето, в плен на своето желание. Тялото му се движеше само, неговото собствено „аз“ отсъствуваше. Две жени го докоснаха, задминаха го, той ускори крачка; настигаше ги вече, но един мъж ги спря. Тримата се смееха, заприказваха се. Присъствието на мъжа му попречи, спусна се след друга, хилава, мургава, невзрачна жена, загърната с тънък шал. Тя явно отиваше на някаква омразна, тежка и зле платена работа, защото никак не бързаше, а на лицето й бе изписана безнадеждна тъга. След като бе намерил жертва, Жак също не бързаше, изчакваше, за да избере удобно място, където да я промуши. Тя без съмнение забеляза, че младежът я следи, и го изгледа с неизразима печал, удивена, че някой все още би могъл да я пожелае. Отведе го до средата на улица Хавър, но се обърна още два пъти да го погледне и така му попречи да забие в гърлото й ножа, който той вече измъкваше от ръкава си. Жената имаше такива страдалчески, умоляващи очи! Реши да я убие, когато слезе от тротоара. Но после внезапно зави в противоположна посока по следите на друга. Постъпи така неволно, без да разсъждава, единствено защото втората жертва бе минала край него точно в този момент, нищо повече!