Вървейки след нея, Жак стигна до гарата. Жената бе пъргава, най-много двадесетгодишна, русокоса, вече понапълняла, с красиви бликащи от жизнерадост весели очи; ситнеше пъргаво, потраквайки с токчета. Тя изобщо не забелязваше, че някакъв мъж я следи; изглежда, бързаше, защото измина чевръсто стъпалата към площад Хавър, качи се в голямата зала, премина я тичешком и се спусна към гишето на околовръстната линия. Поиска билет за първа класа до Отьой, Жак също си купи, последва я през чакалните и през перона чак до купето и седна до нея. Влакът веднага потегли.
„Имам време — мислеше си той, — ще я убия в някой тунел.“
Но седналата отсреща стара дама — единствената пътничка освен тях — се оказа позната на младата жена.
— Как, вие ли сте? Къде отивате толкова рано?
Младата жена махна с комично отчаяние и се разсмя добродушно:
— Ама човек не може да мръдне, без да срещне познати! Надявам се, че няма да ме издадете… Утре мъжът ми има имен ден и щом отиде днес на работа, и аз хукнах! Отивам в Отьой при един градинар, където видял някаква орхидея, която страшно му харесала… Нали разбирате, искам да го изненадам.
Старата дама клатеше глава одобрително и разнежено.
— А как е бебенцето?
— Дъщеричката ли! Ах, тя е истинска кукла! Нали знаете, че я отбих преди седмица. Само да я видите как лапа кашичката си… Всички сме много добре, просто да му стане неудобно на човек!
Тя се разсмя още по-високо, белите й зъби блеснаха между алените устни. Жак, който седеше от дясната й страна, стискаше ножа, криейки го зад гърба си, и разсъждаваше, че ще му е много удобно да го забие. Трябваше само да вдигне ръка, да се извърне наполовина — и тя нямаше да може Да гъкне. Но в Батиньолския тунел се въздържа, защото се сети за панделките, с които бе завързала шапката си.
„Сигурно има възел, който можела ми попречи — размисляше той. — Трябва да бъда сигурен, че ще улуча!“
Двете жени продължаваха да разговарят весело.
— Виждам, че наистина сте щастлива.
— Щастлива! Ах, малко е да се каже! Все едно, че сънувам… Преди две години не представлявах нищо. Нали си спомняте, не беше никак весело у леля ми и на всичко отгоре, нямах една стотинка зестра… Когато той идваше у нас, направо тръпнех, толкова се бях влюбила в него. Но беше тъй красив и богат… А сега е мой, мой съпруг, и си имаме детенце! Да си призная, наистина не заслужавам чак толкова!
Докато разглеждаше как са завързани панделките, Жак зърна под тях голям златен медальон, скачен на кадифена лентичка; трябваше да пресметне всичко точно.
„Ще я сграбча за шията с лявата ръка, ще преместя медальона и ще натисна назад главата й, за да открия шията.“
Влакът непрекъснато спираше и потегляше отново. Мина през късите тунели към Курсел и към Ньой. За секунда щеше да свърши всичко.