— Ходихте ли на море това лято? — запита старата дама.
— Да, в Бретан, за шест седмици, в едно затънтено местенце, същински рай. После през септември бяхме в Поату при свекър ми, който има там големи гори.
— А през зимата няма ли да идете на юг?
— Ще идем, към средата на месеца ще бъдем в Кан… Вече сме наели къща. Има прелестна градинка, а морето е насреща. Изпратихме там човек, който да подреди всичко за пристигането ни… И двамата не сме зиморничави, ама толкова е хубаво на слънце… После през март ще се върнем. Догодина ще си стоим в Париж. След две години, когато детето поотрасне, ще пътуваме. И знам ли още какво, има толкова начини да живее човек чудесно!
Тя преливаше от такава радост, изпитваше такова желание да сподели щастието си, че се обърна дори към непознатия Жак и му се усмихна. При това движение възелът, в който бяха вързани панделките на шапката, се дръпна встрани, отмести се и медальонът; розовата шия с малка трапчинка, сякаш потънала в златиста сянка, се откри.
Жак впи пръсти в дръжката на ножа и взе непоколебимо решение:
„Точно на това място ще го забия. Да, веднага, в тунела преди Паси.“
Но на спирката Трокадеро се качи негов познат, железничар, който му заговори по работа — за някаква загуба на въглища, в която уличили един машинист и огняря му. От този миг всичко се обърка, никога по-късно не можа да си припомни какво точно бе станало. Смеховете бяха продължили, младата жена излъчваше такова щастие, че то проникна дори в него и го поуталожи. Може би бе отишъл с двете жени до Отьой, но не си спомняше кога бяха слезли. Самият той, като дойде на себе си, видя, че е край Сена, без да може да си обясни как е стигнал дотам. Напълно ясно съзнаваше единствено, че бе хвърлил от брега ножа, който до този момент бе стискал скрит в ръкава си. Не знаеше нищо повече, затъпял, сякаш неговото „аз“ го бе напуснало, както и онзи, другият, който си бе отишъл заедно с ножа. Сигурно бе скитал с часове по улици и по площади несъзнателно, където са го водили краката му. Неясно се изнизваха хора, къщи. Сигурно бе влязъл някъде, в някакво препълнено с посетители заведение, за да хапне, защото ясно бе видял белите чинии. Представяше си определено и една червена обява, залепена на някакво затворено магазинче. И после всичко потъваше в черна пропаст, в небитието, където не съществуваха нито време, нито пространство и където той лежеше бездейно може би от векове.
Когато дойде на себе си, Жак разбра, че е в тясната си стая на улица Кардине — лежеше напълно облечен напреки на кревата. Инстинктът бе го довел дотук като пребито от умора куче, довлякло се до колибката. Не си спомняше кога се е изкачил по стълбата и кога е заспал. Събуди се от някакъв страшно тежък сън, изплаши се, като осъзна внезапно кой е, сякаш току-що се бе свестил след тежък припадък. Може би бе спал три часа или три дни. И изведнъж в паметта му изплува всичко — нощта, прекарана със Севрин, признанието й за убийството, как се бе втурнал като хищен звяр, жаден за кръв. Този звяр вече го нямаше, той бе овладял собственото си „аз“ и недоумяваше как въпреки волята му се бяха случили всичките тия неща. После се сети, че младата жена го чака, и скочи от леглото. Погледна часовника си, беше вече четири; с празна глава, като след кръвопускане, побърза да отиде на малката задънена улица Амстердам.
Севрин спа дълбоко до обед. Когато се събуди, се изненада, че Жак още го няма; запали печката, облече се и понеже умираше от глад, към два часа се реши да отскочи до един съседен ресторант. Прибра се, след като направи някои покупки — Жак дойде след нея.
— Ах, мили, толкова се безпокоях!
И увисна на шията му, загледа го в очите.
— Какво се е случило?
Изтощен, отрезнял, той й отговори спокойно, безстрастно:
— Нищо особено, натресоха ми една неприятна работа. Като те хванат, та иди се измъквай.
Тогава тя сниши глас и каза смирено, нежно:
— Представяш ли си, въобразих си, че… Ах, каква отвратителна, каква мъчителна мисъл ми мина!… Казах си, че след признанието ми може би не ме искаш вече… Внуших си, че си си отишъл и никога, никога няма да се върнеш.
Очите й се изпълниха със сълзи, тя избухна в ридания, притисна го като обезумяла в обятията си.
— Ах, скъпи мой, ако знаеш каква нужда имам някой да е мил е мен!… Обичай ме много, защото само твоята любов може да ми помогне да забравя. Сега, когато ти разказах всичките си мъки, няма да ме изоставиш, нали? Ах, моля те, недей!
Жак се трогна от вълнението й. Малко по малко напрежението отслабна, той се отпусна. Прошепна:
— Не, не, обичам те, не се страхувай.
И съкрушен от мисълта за ужасната съдбоносна болест, от която никога нямаше да се излекува, той също заплака. Плачеше от срам и безпределно отчаяние.