— Обичай ме, обичай ме и ти! О, колкото можеш по-силно, защото аз се нуждая дори повече от теб от любов!
Тя изтръпна, заразпитва го:
— Имаш грижи ли? Разкажи ми.
— Не, не става дума за грижи, а за неща, които не съществуват, които ме измъчват, от които се чувствувам страшно нещастен и за които не мога да говоря.
Двамата се прегърнаха, сляха страшната си болка. Писано им бе да страдат вечно, без изкупление, без прошка. Заплакаха, чувствуваха, че са във властта на слепите сили на живота, изтъкан от борба и смърт.
— Хайде — каза Жак, като се отдръпна, — време е да тръгваме… Тази вечер ще бъдеш в Хавър.
Зареяла нанякъде поглед, Севрин помълча мрачно и прошепна:
— Ах, ако бях свободна, ако мъжа ми го нямаше!… Колко бързо щяхме да забравим всичко!
Жак рязко замахна и каза, сякаш мислеше на глас:
— Все пак не можем да го убием, нали?
Тя го изгледа втренчено, а той потрепери, удивен от изреченото — преди и през ум не бе му минавала подобна мисъл. След като искаше да убие някого, защо да не убие този човек, който им пречеше? Когато се разделяха, защото той трябваше да отиде в депото, тя го прегърна и го обсипа с целувки.
— Скъпи мой, колко те обичам. И ще те обичам още повече, още повече… Ще бъдем толкова щастливи!
IX
През първите дни след завръщането си в Хавър Жак и Севрин бяха неспокойни и много предпазливи. Дали Рубо, след като знаеше всичко, нямаше да ги издебне, да ги изненада и побеснял, да си отмъсти? Спомняха си някогашните му ревниви изблици, грубите му прояви на бивш работник, готов да се разправя с юмруци. Като го виждаха глух и сляп за всичко, с помътнели очи, струваше им се, че замисля хитро някаква гадост, клопка, в която да ги заклещи. Цял месец се срещаха с безкрайни предпазни мерки, винаги нащрек.
А Рубо все по-често отсъствуваше от къщи. Може би изчезваше така, за да се върне внезапно и да ги завари в прегръдките един на друг. Но опасенията им не се оправдаха. Напротив, отсъствията му ставаха все по-продължителни, той вече изобщо не се прибираше, измъкваше се, щом се освободи, и се връщаше на минутата, за да поеме работата си. Когато имаше дневни дежурства, притичваше в десет часа да закуси за пет минути, а после не се връщаше преди единадесет и половина; привечер, в пет часа, изчезваше, щом колегата му го заместеше, и често не се вестяваше през цялата нощ. Едва му се събираха по няколко часа сън. Така беше и по време на нощните дежурства — излизаше от пет часа сутринта, явно ядеше и спеше другаде, но, тъй или иначе, не се прибираше преди пет часа вечерта. Дълго време въпреки нередовния живот той продължаваше да е примерен служител, винаги се явяваше навреме, понякога толкова изтощен, че едва се държеше на краката си, но оставаше на поста си и изпълняваше добросъвестно задълженията си. Постепенно обаче започна да прави пропуски. На два пъти Мулен, другият помощник-началник, трябваше да го чака по цял час; една сутрин дори, като разбра, че Рубо няма да се върне след закуска, колегиално го замести, за да му спести мъмренето. Този процес на бавен упадък започна да се отразява на цялата му дейност. Денем не беше вече усърдният, строг към другите и към себе си служител, който изпращаше и посрещаше влаковете едва след като лично ги е проверил и е отбелязал и най-дребните подробности в доклада си до началник-гарата. Нощем заспиваше непробудно в голямото кресло в канцеларията. Дори и като се събудеше, обхождаше перона сънливо, кръстосал ръце на гърба; даваше нарежданията си с беззвучен глас, не проверяваше изпълнението. Все пак по силата на навика всичко вървеше по установения ред с изключение на неправилното отвеждане в депото на един пътнически влак поради неговата небрежност. Колегите му се забавляваха и разправяха, че го е ударил на живот.
Действително Рубо, кажи-речи, живееше в Търговското кафене, на първия етаж в отделна малка зала, която постепенно се бе превърнала в истинско свърталище за хазарт. Разправяха, че там всяка нощ имало и жени, но всъщност се мяркаше само около четиридесетгодишната любовница на някакъв капитан в оставка — и то не от обич, а защото бе запалена картоиграчка. Помощник-началникът задоволяваше там само тъмната си страст към хазарта, която се бе пробудила у него на другия ден след убийството случайно при една партия пикет, а после бе нараснала и бе преминала в непреодолима привичка, защото го разсейваше, откъсваше го от мислите му. Играта така го бе завладяла, че бе прогонила дори плътските желания у този груб самец; беше изцяло в неин плен, тя единствена го засищаше и удовлетворяваше. Не го измъчваха угризения на съвестта, не търсеше забрава, но сред семенната разруха, сред проваления си живот бе намерил утеха, затъпяващо егоистично щастие, което можеше да вкуси сам; и всичко потъваше в тая страст, която го водеше към пълно падение. Дори алкохолът не би могъл да направи часовете му тъй леки, тъй волни, тъй бързо летящи. Беше се освободил от житейските грижи, струваше му се, че води напрегнато съществуване, но в някакъв друг мир, беше безучастен към неприятностите, които навремето можеха да го доведат до изстъпление. И ако не се смятат уморителните нощи, той се чувствуваше отлично; надебеля дори — бе станал мазен и жълтеникав, а натежалите клепачи скриваха помътнелите му очи. Прибираше се вкъщи полусънен, тромав и се отнасяше с върховно безразличие към всичко.