Изпратих Мунисе с нашата съседка, жената на Хафъз Курбан ефенди. Тя се мусеше и не искаше да тръгне без мен, но бях намотала кърпа на главата си и казах: „Болна съм. Ако ми стане по-добре, може да дойда по-късно.“
Излъгах, че съм болна. Напротив, много съм добре и имам отлично настроение. Коя бе причината тогава да остана в къщи? Вече не обичам такива многолюдни веселби.
Щом останах сама, размотах кърпата от главата си и започнах да върша къщната работа, като си тананиках песни и свирех с уста. Колко приятно е да се занимавам с домашна работа от време на време, след като съм работила в училище като мъж в продължение на много дни!
Дойде ред на моите птици. Изчистих клетките на тези немирници, смених им водата и ги изнесох в градината, за да се порадват на слънцето. Сега имаме тъкмо половин дузина птици. Когато си тръгвахме от Б., се наложи да оставим Мазлум на сина на Хаджи Калфа. На Мунисе й домъчня много за яренцето и плака. Купих й тези птици, за да не се измъчва, но и аз се привързах към тях. Жълтата котка на съседите обаче не им дава мира. Винаги, когато изнеса клетките в градината, тя се изправя срещу тях. Наглед тази котка е спокойна и хрисима. Тя едва-едва отваря лениво зелените си очи, гледа птиците почти с нежност, от време на време мърка приятно и човек остава с впечатление, че си бъбри с тях. „Чакай да видим какво ще направи?“ — си рекох аз, извадих една птица от клетката и я доближих до муцуната на котката. Жълтата козина на това зверче веднага настръхна, сякаш духна вятър над него, а в зелените му очи пламнаха искри. Ноктите се подадоха от меките лапи и котката се приготви да се хвърли върху птичето.
Бедното пиленце цялото трепереше в шепата ми, като свиваше шията и крилете си. Хванах главата на котката със свободната си ръка и рекох:
— Като гледам добродушието в твоите подли зелени очи, оставам с впечатление, че мислиш за ангелите на небето. А твоето намерение е да разкъсаш това безпомощно птиче, нали? Виж как ще ти отмъстя сега!
Разтворих другата си ръка. Горкото мъничко птиченце изведнъж се олюля и се поколеба, сякаш не вярваше, че е свободно. После тревожно зачурулика с тъничкото си гласче и хвръкна. Доближих до лицето си зелените очи на котката, които следяха птичката с учудване и тъга, и казах, като се смеех от задоволство:
— Как е, жълто зверче, разкъса ли птичето?
В душата си изпитвах дълбока радост. Радвах се така, като че ли бях отмъстила не само на тази жълта котка, а на всички жълти същества, които дебнат малките птички.
Само че радостта ми беше помрачена от воплите на останалите птички. Дали действително плачеха, не зная, но ми се стори, че бедничките казват: „Защо не дариш и нас с това щастие както нашата другарка?“ Тръгнах към клетките, подчинявайки се на една от ония своеволни и строги заповеди на сърцето си, на които не мога да не се подчинявам.
Бях решила да пусна птичките до една, но в този момент се сетих за Мунисе. Долепих бузата си до телената преграда на една от клетките и казах:
— Но какво ще кажа после на Мунисе, на другия жълтокос деспот? Колкото и да се мъчим, не можем да се освободим напълно от тези жълти подлеци.
След птиците дойде ред на самата мен. Винаги, когато видя слънчево време, мия косите си с хладка вода. Най-голямото ми удоволствие е да ги суша след това бавно на слънцето.
Днес постъпих пак така. Качих се на сливата срещу клетките и разпилях мокрите си коси срещу подухващия лек ветрец. Те вече бяха пораснали почти до кръста. В Б. изпитвах неудобство да казвам на приятелките си защо косите ми са къси. Те смятаха това за срамно или по-точно за недостатък. Бях взела от всички, дори от Хаджи Калфа, различни лекарства за растеж на коси. Всеки, който виждаше колко бързо расте косата ми, смяташе, че заслугата е негова, и доказваше ефикасността на своето лекарство, като се позоваваше на мен.
Сливата беше точно срещу клетките. Птиците пееха, обърнали към слънцето бляскавите си като синци очи. Аз им подражавах, като свирех с уста и се люлеех върху тънкия клон също както на люлка. По някое време погледнах към прозореца на съседната къща и какво да видя! Съседът Хафъз Курбан ефенди, ме гледаше със своите кръгли горделиви очи, които светеха на тлъстото му лице като две кандила в джамия. Не мога да разкажа какво ми беше. Да бях поне облечена прилично. Бях с боси крака, само по бяла риза с разтворена яка. Първото нещо, което направих, бе да хвана тежкия кичур коса, разпиляна на гърба ми и да покрия с него шията и гърдите си. После се изхлузих от дървото и тупнах на земята като сноп. За щастие клонът не беше висок. До ушите ми достигна възклицанието: „Ах, жалко!“ Паднах аз, аз се ударих, а викаше съседът Хафъз Курбан ефенди!