— Какичко, какво ти е? Само се пошегувах. Да не ми се сърдиш? — попита тя.
Гледах с укор бедното дете, сякаш беше извършило кой знае каква пакост, и казах:
— Мунисе, разбирам, че не е възможно да те държа вечно при себе си, защото, виждам, няма да стоиш. Още отсега, когато слагаш булчински златни нишки на главата си, трепериш от удоволствие. Ясно ми е, дете, няма да стоиш, непременно ще искаш да станеш булка, ще ме изоставиш.
Очите ми се наляха със сълзи, сякаш горчилката на раздялата беше изпълнила душата ми още отсега. Молех с цялата си душа, с очите си Мунисе да ме утеши с една дума поне. Но това коварно същество изкриви устни и рече:
— Какво да правим, какичко, така правят всички.
— Значи, ти ще ме оставиш, за да станеш жена на непознат?
Мунисе не отговори, а само се усмихна. Ах, каква усмивка!
Това жестоко момиче още отсега обичаше другия повече от мен.
След това започнах нарочно да говоря обратното на това, което казах преди малко:
— Има време, докато станеш булка, още не си навършила двадесет години.
— Двадесет години не са ли много, какичко?
— Тогава нека бъдат деветнадесет или в краен случай, да речем, осемнадесет. Ти не отговаряш, но се подсмиваш. С този потаен смях искаш да кажеш: „Аз си знам“, но кълна ти се, че преди осемнадесет не може.
Палавницата се смееше и се забавляваше с моите пазарлъци. Ако не ме е срам, ще се разридая. Всички руси хора са коварни, всеки от тях причинява огорчение.
Ч., 10 май
Между ученичките има дъщеря на паша, която е на около тринадесет-четиринадесет години. Едно важно, хилаво, дребно момиче, с прогнили зъби, което сякаш е расло веднъж и отново се е смалило.
Надиде ханъм ефенди — наричам я ханъм ефенди за забавление, така всички в училище се обръщат към нея още отсега — живее в най-хубавия конак на „Хълмът на болните“. Тя всеки ден пристига в училище и си заминава с ландото на баща си, придружена от ординарец — сержант с грамадни мустаци, извити като рога на овен.
Струва ми се, че тази малка госпожица идва на училище не толкова за да научи нещо, колкото да се перчи пред бедните си съученички и дори пред учителките. Тя се отнася към своите другарки като към робини. Учителките смятат за свое задължение да понасят нейните всевъзможни прищевки и капризи. Майка й канела от време на време учителките на дъщеря си на гости в конака. Бедните ми колежки не могат да нахвалят разкоша и блясъка на този дом, храната, която им поднасяли, тоалетите на майката. Това положение, в което изпадат моите колежки, от една страна, ме разсмива, а от друга, ме отвращава. Разбрах душите на тези хора от семейството на Абдюррахим паша. Това са парвенюта от рода на тези, за които казват: „Пази, боже, сляпо да прогледа“, които изпитват удоволствие от това, че смайват с разкоша и блясъка си ограничените, незначителни хорица.
Колежките предложиха няколко пъти да заведат и мен, но аз се изчервявах като човек, на когото са нанесли обида, и свивах подигравателно рамене.
Не се свеня да връзвам обувките на бедните деца, да ги чистя от калта, но към тази малка госпожица не проявявам никаква благосклонност, дори понякога й се карам в час. Но за беда тя се лепи за мен повече, отколкото за другите учителки. Не ме оставя на мира.
Днес към обяд пред вратата ми спря кола. Погледнах — що да видя! Ландото на Абдюррахим паша. Ординарецът с грамадните мустаци отвори вратата на ландото и моята ученичка Надиде ханъм влезе в къщи с величието на принцеса, заобиколена от придворните си. Цялата махала остана учудена. През решетките на отсрещните прозорци надничаха куп жени.
Надиде ханъм ми подаде бележка, написана от по-голямата й сестра:
„Уважаема учителко, моят баща, пашата, майка ми и аз, вашата покорна слугиня, ви молим да ни удостоите с посещението си и чакаме да дойдете с колата, която е предоставена на ваше разположение.“
Разбрах веднага намеренията им. Смятаха да смаят и мен с богатството и разкоша си както другите учителки. Първата мисъл, която ми хрумна, бе да им откажа, да върна назад малката госпожица, сержанта и ландото, като им благодаря с няколко сдържани думи. Но изведнъж в сърцето ми се роди друго желание: да дам добър урок на тези парвенюта.
В Истанбул съм виждала много по-важни паши от тази. С такива дори обичах да се занимавам. Любимото развлечение на Чучулигата беше да сваля лъжливите маски от техните лица, да извади наяве грозотата и нищожеството, които се мъчат да прикрият с външни ефекти. Няма как, такава съм се родила. Не съм толкова лоша, много обичам малките, беззащитните хора, но към тези, които се хвалят с богатствата си или с фалшивото си благоприличие, съм винаги жестока.