Не обичам жените, които бягат дори от петли. Затова не се засрамих. Нещо повече, като имах предвид, че съм учителка, сметнах за необходимо да му отговоря:
— Добре, синко, почакай малко, сега ще кажа да ти донесат.
„Този човек положително е някой изпаднал благородник“ — казах си аз. Беше срамежлив, но и смел. Когато говореше, той се стесняваше до такава степен, че бъркаше думите. Но, от друга страна, непрестанно задаваше въпроси, и то неуместни. В града бил пристигнал наскоро и не знаел какъв е стандартът на живот, каква била зимата, имало ли много круши и ябълки.
Докато той пиеше вода, аз се усмихвах и си казвах: „Изглежда, че нещо не му е в ред на горкия.“
Тази подробност е достатъчна, за да се разбере колко ме учуди онова, което видях сред изродените жалки дръвчета на изкуствената борова горичка в градината на пашата.
Да, между тези дръвчета срещнах пак този беден работник, но облечеш съвсем другояче. Сега той беше генералщабен капитан, у когото всичко блестеше: сабята, копчетата, ордените, яката на куртката, лицето, зъбите и дори алабросът. Той беше застанал между две дървета в позата на човек, който ще се фотографира. Главата му беше високо вдигната, тялото му изпънато като струна, краката прибрани, гетрите му изглеждаха като залепени, под тънките му мустаци между полуотворените устни лъщяха бели зъби, в очите му гореше блясъкът на дързостта. Накратко казано, стойката и дрехите му правеха впечатление, че той ей сега ще изтегли сабята си с ръка в бяла ръкавица, и ще изкомандува: „Мирно!“ Впрочем веднага ми стана ясно, че самият той е получил от други командата: „Мирно!“
Нериме ханъм, голямата дъщеря на пашата, се изненада:
— Ихсан? Ти тук? Откъде се взе така изведнъж?
Но бедното момиче така неопитно играеше ролята си, че когато възкликна с учудване: „Ихсан? Откъде се взе така изведнъж?“, в гласа й прозвучаха нотки, които казваха: „Ах, колко явно личи, че лъжа!“
Сред тези смешни декори на се разиграваше комедия. Защо? Това щях да разбера по-късно. Сега трябваше да не се издавам, да бъда спокойна и смела.
Във всеки случай хората от семейството на този паша много обичат да изненадват. Но каквото и да правят, няма да се объркам. Изглежда са очаквали да се засрамя и да избягам. Но аз запазих достойнство и хладнокръвие.
Нериме ханъм каза:
— Фериде ханъм, и вие като нас сте от Истанбул. Бихте ли имали възражение, ако ви представя моя братовчед и млечен брат Ихсан?
Отговорих без никакво смущение:
— Напротив, ще ми бъде много приятно.
После, без да й дам възможност да говори, се представих сама:
— Фериде Низамеддин, младши офицер от армията на просветата.
Младият офицер не успя да запази своето хубаво и дръзко самообладание. И с право! Та как може една незначителна учителка да не припадне от вълнение, ако този, когото преди няколко дни е видяла в работнически дрехи, се изправи пред нея блестящ като слънце, красив и внушителен като шейх от приказките на „Хиляда и една нощ“? Може ли такова нещо да се побере в ума на един човек?
Да, обърках се не аз, а той, който не владееше добре прословутата „церемония на приветствието“, в която ни обучаваха с такова старание в продължение на години в пансиона, сякаш беше кой знае колко важно нещо. Стори ми се, че си смъкна ръката, която беше вдигнал наполовина, за да ми отдаде чест по войнишки, и предпочете да я протегне напред, за да хване моята ръка. Но точно в този момент забеляза ръкавицата на ръката си. Тогава се отдръпна светкавично, сякаш ръкавицата беше пламнала в огън.
Разговарях няколко минути без никакво стеснение. Когато погледите ни се срещнаха, бедният момък вероятно си спомняше как ми поиска вода в работнически дрехи и свеждаше очи. Но не се издавах и говорех с него така, като че ли го виждах за първи път.
След малко се прибрахме с Нериме ханъм. Тя ми каза нерешително:
— Фериде ханъм, вие, разбира се, познахте Ихсан?
Значи, и тя е знаела за случката в училище.
— Да! — отговорих лаконично.
— Можете да си направите погрешни изводи. Искам да ви кажа истината, госпожице. Ихсан се е обзаложил с приятели. Нали знаете, госпожице, младост.