— Какъв тен, какъв цвят имаш, дъще… Също като перкалска басма. Нито ще избледнее, нито ще остарее! — казваше той.
Хайде де. Такива ли биват момичетата? Тялото ми беше като пумпал, лицето ми — като рисувано с четка… Когато се оглеждах в огледалото, сякаш виждах някоя кукла във витрините на Бонмарше, подигравах се със себе си, плезех език и кривях очи.
От ваканциите най-обичам великденската. Когато пристигах в Козятаъ, за да прекарам там тези две седмици, черешите биваха узрели, а черешовите дървета, наредени от край до край на другата страна на градината, която гледаше към шосето — отрупани с плодове.
Много обичах черешите. През тези петнадесет дни се хранех като врабчетата почти само с череши и не се връщах в училище, докато не съм изяла и последните череши, останали по върховете на най-високите клони.
Веднъж привечер пак бях на върха на едно дърво. Ядях череши и се забавлявах, като стрелках с костилки.
За беда една от тях удари носа на един възрастен съсед, който минаваше по пътя.
Той отначало не разбра какво стана и започна да се оглежда с недоумение, без да се сети да вдигне глава към дървото.
Ако не бях се обадила, ако не бях мръднала от мястото си, може би той въобще нямаше да ме види и щеше да продължи пътя си, мислейки, че костилката е изпусната случайно от някоя нахална птица, прехвръкнала над главата му. Но не можах да се въздържа и прихнах да се смея, въпреки че бях много уплашена и засрамена.
Като видя една оформена вече девойка да се смее безочливо, възседнала като кон големия клон, човекът кипна.
— Браво, госпожице, браво, дъще — извика той, като мърдаше гневно вежди. — Не ви прилича на възрастта. Станали сте мома за женене, а…
В тази минута ми се искаше да потъна в земята. Бедната ми „перкалска басма“ кой знае как беше променила цветовете си. Въпреки че ме грозеше опасността да падна от дървото, положих ръце на гърди върху ученическата си блуза и наведох глава.
— Извинете, господине — рекох аз. — Кълна ви се, че това е чиста случайност… По-точно — невнимание…
Тази невинна поза бе същата, която сестрите и набожните ученички заемаха в пансиона, когато заставаха да се молят на Дева Мария и Исус Христос. Въздействието й е изпитвано много пъти. Щом векове наред този жест е трогвал дори светата майка и нейния божествен син, по всяка вероятност щеше да трогне и този старец.
Не се излъгах в предположението си. Моето лицемерно разкаяние и треперещият ми глас повлияха на съседа, който омекна и сметна за нужно да ми каже нещо хубаво.
— Не смятате ли, че подобно невнимание може да навреди на една млада госпожица на вашата възраст? — рече той.
— Защо, господине? — попитах аз с широко отворени очи, макар че разбрах прекрасно неговия намек.
Заслонил с ръка лицето си от слънцето, старецът ме гледаше внимателно и се усмихваше.
— Мога например да се разколебая, ако стане дума да те взема за снаха.
Аз на свой ред също се усмихнах:
— В това отношение съм застрахована, господине. И кротка да съм, пак няма да ме вземете.
— Откъде знаете?
— Знам, защото имам недостатък, който е много по-голям от катеренето по дърветата и стрелкането с черешови костилки… Не съм богата, а както чувам, бедните момичета не са на почит… Освен това не съм и хубава. Ако ме питате, този недостатък е по-голям и от бедността.
Тези думи развеселиха още повече стареца.
— Вие грозна ли сте? — рече той.
— Не ми го казвате, но аз знам. Такива като мен ли биват момичетата? Момичето трябва да бъде високо, русокосо, със сини очи… — отговорих аз тъжно.
Изглежда, че старецът на времето е бил малко разпуснат.
— Ех, бедно мое дете — каза той със странен поглед и променен глас. — Вие още сте на такава възраст, че не разбирате какво нещо е красотата и не цените себе си… Както и да е… Я да видим как се казвате?
— Чучулигата.
— Това име пък какво е?
— Извинете, така ми викат в училище. В действителност съм Фериде. И името ми е едно такова валчесто и грубо като мене.
— Фериде ханъм, уверявам ви, че името ви е хубаво като самата вас… Де да бях намерил такава снаха за сина си…
Не знам защо, но ми се искаше да бъбря с този човек, който имаше изискани маниери и приятен глас.
— В такъв случай ще мога и него да замерям с череши — казах аз.
— Разбира се… Разбира се… Без съмнение…
— А сега ще ми разрешите да ви дам няколко череши. Трябва да ги приемете непременно, за да докажете, че сте ми простили. Една минутка…