Обещах, че ще работя с всички сили и удържах на думата си.
Вчера главната учителка ми каза:
— Фериде ханъм, дете, няма да е достатъчно колкото и да ти благодаря. Ти работи десет пъти повече, отколкото обеща. За един месец и училището, и децата просто разцъфнаха. Аллах да те благослови. Като се започне от колежките и се стигне до най-малките деца, всички те обичат. Дори и аз понякога забравям болката в сърцето си и започвам да се смея заедно с теб.
Бедната жена! Тя мисли, че аз работя за нейните черни очи и е благодарна. Колко хубаво е да работиш, да се посвещаваш на другите с цялата си душа! Сега Чучулигата се превърна напълно в някогашната Чучулига. Не остана нищо от тягостната умора от живота, която ме беше налегнала в Ч., нито от бунтарското настроение, което ме беше обхванало в Измир. Всичко се разпръсна като лек облак в лятно небе.
Не се плаша вече от това, че ще посветя живота си на чуждите деца, на тяхното щастие, че ще работя, докато косите ми побелеят. Запълних с моите ученици онова празно място, което остана от малките, заличени в сърцето ми през една есенна вечер преди две години.
Кушадасъ, 1 декември
От известно време хората говорят само за „война“. Не обръщах внимание на това, което се говори, тъй като се бях посветила изцяло на училището. Днес градът е обхванат от тревога. Войната е започнала.
Кушадасъ, 15 декември
Изминаха петнадесет дни, откакто е обявена войната. В болницата всеки ден пристигат големи групи ранени войници. В училище настъпи униние. Бащите и братята на много от учениците са в армията. Бедните, естествено не разбират опасността, но я чувстват. Налегна ги характерната за възрастните тиха печал.
Кушадасъ, 20 декември
Колко е ужасно, господи, колко ужасно! Днес по заповед на командуването военните заеха училището. Щели да го използват като временна болница. Но какво ще правя аз, докато се освободи училището, как ще прекарвам времето си?
Кушадасъ, 24 декември
Днес се отбих в училище, за да си взема няколко останали там книги. Беше такъв хаос, че не би могъл да намериш дори себе си, ако се загубиш, да не говорим за книгите. Нямаше как, реших да си тръгна. Някаква медицинска сестра отвори една от вратите и каза:
— Да попитаме и главния лекар. Той, струва ми се, беше прибрал някои книги.
Стаята беше пълна с шишета, бинтове, кутии с лекарства. Главният лекар беше съблякъл куртката си и се мъчеше да оправи тази бъркотия, като пухтеше и сумтеше. Беше обърнат с гръб и виждах само врата му, белите му коси и ръцете му със запретнати ръкави. Не беше удобно да го занимавам при това положение с моите книги. Дръпнах медицинската сестра за полата и казах:
— Оставете!
Но тя не ми обърна внимание и попита:
— Господине, вие бяхте намерили книги на френски език с картинки, къде са те?
Старият лекар кипна. Без да се обръща, той отговори тъй грубо, тъй непристойно, че неволно закрих лицето си с ръце и се опитах да избягам от стаята. Но точно в този момент той извърна лицето си и възкликна:
— Охо, малката, пак ли вие?
Като видях лицето му, аз също не можах да се въздържа и от гърдите ми се изтръгна вик:
— О, господин докторе! Вие сте лекарят от Зейнилер!
Не преувеличавам. Това беше наистина вик. Той дойде при мен, като разблъскваше шишетата, хвана ме за ръцете, придърпа главата ми и ме целуна по косите през наметалото. Бяхме се видели в продължение само на ден, дори не и на цял ден, а само за няколко часа. Каква беше тази невидима душевна близост, която ни беше свързала така, че след две години се прегърнахме като дългогодишни приятели, дори като баща и дъщеря? Човешкото сърце е такава загадка… Хайруллах бей ме запита също както в Зейнилер:
— Я ми кажете, немирнице, какво търсите тук?
Бистрите му, сини, почти детски очи блестяха с неописуема радост зад белите му клепки.
— Вие знаете, че съм учителка, докторе, обикалям от село на село и от град на град. Сега съм назначена тук — отговорих аз, като се смеех, загледана в тези очи, също както в Зейнилер.
Той попита с безкрайна мъка в гласа, сякаш познаваше целия ми живот и знаеше какво ми е на душата:
— Още ли нямате новини, малката?
Трепнах, сякаш някой поръси лицето ми със студена вода, премигнах, но се помъчих да се престоря на учудена и запитах:
— От кого, докторе?
Той ме заплаши с пръст, като изразяваше досада:
— Защо лъжете, малката? Устните ви са се научили да лъжат, но очите ви, лицето още не умеят. Как от кого да сте получили вест? Ами че от този, дето ви е подгонил да скитате по села и градове…