Пред очите ми неволно оживя образът на онзи генералщабен капитан с блестяща униформа, с хубаво и гордо лице, когото бях видяла преди година в градината на Абдюррахман паша.
Нима този болен офицер с майорски пагон, наклонил на една страна тънката си шия, подаваща се от яката на куртката, и който се срамува от раната на лицето си като нещо позорно, е същият онзи горд и хубав генералщабен капитан?
Вероятно не можах да скрия съжалението, изписало се на лицето ми, но се помъчих да се коригирам, като си дадох вид на сърдита и му се скарах:
— Ихсан бей, това, което сте направили, е детинщина. Защо сте се облекли, преди да сте оздравели напълно?
Той сведе очи и отговори:
— Човек се разболява повече, докато лежи.
Мълчахме и двама. Той добави, мъчейки се да скрие възбудата си:
— Искам вече да си ида, нищо ми няма, чувствам се напълно здрав.
Сърцето ми се късаше от жал. За да не се издам, започнах да се шегувам:
— Ихсан бей, виждам, че няма да ме послушате. Пак ви прихвана войнишкият инат. Но искам да ви предупредя, че ще разкажа всичко на доктора. Нека той да ви се скара хубаво, че да видите.
Оставих подноса със закуската и бързо излязох навън, но, разбира се, не отидох при доктора.
25 февруари (надвечер)
С Хайруллах бей се скарах здравата, но не за работата, а за това, че той започна прекалено много да се меси в живота на другите.
Преди малко говорихме за Ихсан бей. Споделих, че той е много огорчен от състоянието на лицето си. Хайруллах бей сви устни и изтърси:
— Има право. На негово място бих се удавил ей тук, в морето. За какво друго може да послужи вече това лице освен за храна на рибите?
Много се ядосах.
— Имах друго мнение за вас, докторе. Какво значи красотата на лицето пред красотата на душата?
Хайруллах бей започна да се смее и да ми се подиграва:
— Това са празни приказки, малката. Никой пет пари няма да даде за човек с такова лице, особено пък девойките на ваша възраст.
Като казваше това, той тръскаше яка, с което изразяваше своята досада. Протестирах:
— Вие знаете моя живот. Някои мои тайни успяхте да изтръгнете почти насила от устата ми. Имах си хубав, много хубав годеник. Той ме излъга и аз го изтръгнах от сърцето си. Мразя го.
Хайруллах бей избухна в смях, а после надникна чак в сърцето ми със своите сини очи, които се смееха зад белите му клепачи, като ставаха все по-малки и по-малки.
— Виж какво, малката — каза той, — това не е вярно. Я ме погледни право в очите и ми кажи не го ли обичаш?
— Мразя го.
Той ме хвана за брадата, като все още продължаваше да ме гледа в очите.
— Ах, бедната ми! Вече години наред се топиш по него като свещ. Този скот е разбил и своя живот заедно с твоя. Едва ли ще срещне такава любов в друга някоя жена.
— Нима намирате, че заслужавам тази тежка обида? Откъде знаете това? — попитах със сподавен от гняв глас.
— Спомняш си, че разбрах това още тогава, когато те видях в онова село. Напразно се мъчиш да скриеш от мен. Любовта струи като сън от твоите детски очи.
Очите ми тъмнееха, ушите ми бучаха. Той продължаваше да говори:
— Ти живееш сред хората така, че оставаш чужда на всички и на всичко, като човек, който сънува, смееш се така унесено и тъжно, че чак сърцето ми се къса. Ти по рождение си различна от другите. В митологията се разказва за феи, родени от целувки и красиви като целувки. Не бива да се мисли, че това е плод само на фантазия. Такива случаи се срещат и в действителността. Ти, малка Фериде, си една от тези феи. Ти си същество, което е родено да обича и да бъде обичано. Ах ти, лудо момиче, направила си голяма грешка. За нищо на света не бивало да пускаш от ръцете си онзи глупав момък. Положително щеше да бъдеш щастлива с него.
Превих се от болка и нададох вик на протест. Започнах да скачам, да тропам с крак и да плача:
— Защо ми говорите всичко това? Какво искате от мен?
Тогава докторът се осъзна и се помъчи да ме успокои:
— Права си, малката, имаш право. Тези неща не биваше да ти казвам. Направих голяма глупост. Прости ми, малката.
Но вече му бях сърдита и не исках да го погледна в лицето.
— Ще видите, ще ви докажа, че не го обичам — казах и излязох навън, като затръшнах вратата след себе си.
25 февруари (вечерта)
Когато внесох лампата, Ихсан бей все още не беше се съблякъл. Той стоеше прав до прозореца и наблюдаваше последните червени отблясъци на настъпващата вечер над морето.
— Изглежда много ви е домъчняло за униформата, господине — казах аз, за да наруша мълчанието.