Тогава? Щастливата вдовица искаше да се разтуши, да се поразвлече с моя братовчед, докато й се усмихне щастието, докато си намери нов съпруг, който да й осигури охолен живот и да удовлетворява нейните прищевки.
Нарекох Кямран глупав, но бях много ядосана…
В действителност той беше потаен жълт скорпион, и то от тези, които се промъкват незабелязано и хапят жестоко. Когато разговаряше с Нериман, се мъчеше да не се издава, но можеше ли да скрие това от мен?
Когато играех с децата, когато скачах на въже или когато, легнала на земята, си гледах на карти, всъщност наблюдавах двамата.
Братовчед ми си шушукаше толкова отблизо с нея, че аха, аха да падне в устата й. Като си давах вид, че не забелязвам нищо, от време на време минавах покрай тях… Те веднага понижаваха глас или променяха темата на разговор. „Нека правят, каквото си искат, защо те интересува?“ — ще кажете вие. Защо ме интересува? Макар да ми е враг, Кямран е мой братовчед. Мога ли да го оставя да бъде покварен от някаква жена, дошла не знам откъде си?…
За какво разказвах?… Да. Беше лунна августовска нощ. Гостите, събрани на голяма група, седяха на верандата пред вилата под светлината на една петромаксова лампа, която в случая беше съвсем излишна. Разговаряха и се смееха.
Звънкият и нагласен сякаш по ноти смях на Нериман действаше на нервите ми и аз се уединих в един кът на градината под сянката на дърветата.
На другия край имаше стар чинар, част от клоните на който се бяха надвесили над съседния двор. Обичах величествения вид на това дърво, макар че плодовете му не струваха нищо. Често се катерех по него, пристъпях или седях върху грамадните му широки клони, по които можеше да се върви съвсем безопасно като върху диван.
Така направих и онази вечер. Качих се на един доста висок клон и седнах.
След малко дочух леки стъпки, а после глух смях.
Напрегнах зрението си и наострих уши. Какво мислите, че видях? Към мен идваха моят братовчед и щастливата вдовица.
Цялата бях напрегната като рибар, който очаква рибата, която ще се закачи на въдицата. Примирах от страх, да не вдигна шум от мястото, на което бях седнала. Напразен страх!
Те бяха толкова погълнати от себе си, че и тъпан да биех, пак нямаше да чуят. Нериман вървеше напред. Братовчед ми я следваше на четири-пет крачки като чер роб. Не можеха да минат през оградата, за да продължат пътя си, и останаха под дървото, на което се намирах.
Елате, пиленца, елате, агънца… След малко ще видим… Ще направя всичко възможно тази хубава лунна нощ да остави един незаличим спомен за вас.
Тъкмо в това време засвири един щурец. Щях да полудея. Не можах да чуя речта, която моят братовчед дръпна пред щастливата вдовица. Просто ми идваше да викна: „Нещастнико, от какво се страхуваш? Тук няма жива душа. Говори по-високо!“
От речта му до мен долитаха само няколко думи: „Нериман… мила… ангел мой…“ Разтреперих се като лист. Страхувах се, че ще падна или най-малко ще размърдам листата и ще вдигна шум. От време на време чувах и някоя друга дума от Нериман: „Моля ви се… Кямран бей… моля ви се…“
Най-после гласовете млъкнаха. Нериман тръгна с леки стъпки към оградата, като стъпваше на пръсти и се понадигаше, сякаш искаше да види нещо в съседния двор.
Разбира се, тя беше обърната с гръб към Кямран, който, изглежда, не знаеше какво да предприеме по-нататък…
После видях как братовчед ми неочаквано тръгна към нея с вдигнати ръце… Сърцето ми заби по-силно. „Най-после се вразуми. Сега ще лепне една хубава плесница на тази лоша жена“, помислих си аз. Ако Кямран беше направил това, щях да се хвърля с плач от дървото и щях да се помиря с него до края на живота си. Но това говедо не го направи. С неочаквана за неговите слаби бели момински ръце сила той грабна Нериман за раменете, а после — за китките на ръцете. Започнаха да се боричкат, прегърнати и задъхани. В светлината на лунните лъчи, които проникваха през листата на чинара, аз видях как косите им се оплетоха.
Какъв срам, господи, какъв позор! Цялото ми тяло се тресеше. Докато преди малко бях решила да им скроя хубав номер, сега примирах от страх да не ме усетят. Колко много ми се искаше в този миг да се превърна в птица, да литна през клоните на дървото към небето и да изчезна горе, в царството на луната, за да не видя никога вече лицата на хората от този свят!
Макар че стисках устните си с пръсти, от устата ми се изтръгна вик, струва ми се, стон. Но щом ме чуха долу, започнах да се смея. Да бяхте видели само как тези безсъвестници се объркаха в същия миг!