Щастливата вдовица, която преди малко вървеше като лунен лъч, без да докосва земята с нозе, сега бягаше с все сила, като се блъскаше в дърветата и се препъваше.
Отначало братовчед ми реши да я последва, но след като бяга известно време, той се спря, съобрази нещо и гузно тръгна назад.
Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да се смея. Кямран започна да обикаля коварно под дървото като лисицата от известната басня за гарвана и лисицата.
— Фериде, детето ми, може ли да слезеш малко долу? — каза най-после той, като преодоля срама и стеснението си.
Престанах да се смея и попитах със сериозен тон:
— Защо?
— Искам да говоря с теб.
— Нямам какво да говоря с вас. Не ме безпокойте.
— Фериде, остави шегите!
— Шегите ли? Нищо подобно.
— Вече прекаляваш… Ако не искаш да слезеш долу, аз мога да се кача на дървото.
Да се смееш, или да плачеш? Моят нежен и разглезен братовчед, който се плаши, когато види пред себе си малка локвичка и оглежда по три-четири пъти ту водата, ту обувките си, който преди да седне на стола, хваща с пръсти крачолите на панталона над коленете и ги подръпва нагоре, сега се заканва да се качи на дървото! Как да не се смея?
Но тази вечер той наистина се беше озверил. Хвана се за един от най-близките клони, метна се на дървото и се приготви да продължи нагоре…
Щях да полудея при мисълта, че мога да се окажа лице в лице с него тази вечер, на това дърво. Това би било цяло нещастие. Ако видя отблизо погледа на неговите змийски очи, ще се сбием като две хищни птици между клоните на дървото. Бих му извадила очите и бих го хвърлила долу. Той, или аз.
Но не знам защо реших, че не е правилно да взема такова безумно решение.
— Спрете там! — заповядах строго аз, като станах от мястото си.
Той не ми обърна внимание и дори не отговори. Като се изправи на клона, върху който се беше покатерил, започна да се оглежда нагоре.
— Стойте — казах аз, — иначе ще стане лошо. Вие знаете, че аз съм Чучулигата. Дърветата се моето царство. Не ще позволя чужд крак да стъпи тук.
— Какви са тези странни думи, Фериде?
Наистина странни думи!
Бях принудена да премина към шеговит тон.
— Знаете, че ви уважавам — казах аз, като се приготвих да се изкача по-нагоре, ако той реши да тръгне към мен. — Ще ми бъде много мъчно, ако се наложи да ви търкулна долу. Тогава изведнъж ще измените тона, с който преди малко декламирахте стихчета, и ще започнете да викате: „Помощ, помощ, помощ.“ Ще бъде много трагично.
Имитирах неговия глас и се заливах от смях.
— Сега ще видим!
Страхът го беше направил смел и ловък. Без да обръща внимание на моята заплаха, той продължаваше да се катери по клоните под мен.
Сякаш бяхме започнали да играем на гоненица върху това дърво. Колкото повече приближаваше той, толкова по-нагоре се изкачвах аз. Но клоните ставаха все по-тънки и по-тънки. По някое време ми хрумна да скоча върху оградата и да избягам. Но имаше вероятност да не мога да избягам, да си счупя ръка или крак. Тогава ще вика за помощ не братовчед ми, а аз.
Впрочем тази вечер за нищо на света не биваше да заставаме лице срещу лице.
— Мога ли да знам защо настоявате толкова да говорите с мен? — попитах аз, като смених тактиката.
В отговор на тези думи той също се промени. Спря на място и си придаде сериозен вид.
— Шегуваш се, но работата е много сериозна, Фериде… Страхувам се от теб…
— Така ли? Защо се страхувате от мен?
— Защото си бъбрива…
— Та аз винаги съм била бъбрива.
— Но тази нощ е съвсем различна от другите…
— С какво се различава тя?
Кямран беше много изморен и измъчен. Без да го е грижа повече за панталоните, той седна на един клон. Беше готов да се разплаче, макар привидно да продължаваше да се шегува.
— Бъди спокоен. Уверявам те, че нищо не се е случило. Върни се при гостите. Неудобно е — казах аз не защото го съжалих, а защото търпението ми се беше изчерпало и не бях в състояние да продължа този разговор. Исках час по-скоро да се избавя от него.
— Даваш ли дума, Фериде? Заклеваш ли се?
— Давам ти дума, и клетва, и всичко, каквото искаш…
— Да ти вярвам ли?
— Мисля, че трябва да ми повярваш… Вече не съм дете.
— Фериде…
— Пък и какво толкова знам, че се страхуваш да не го кажа? Както виждаш, седя си самичка на моето дърво.
— Не знам, но не ми се вярва…
— Не току-така ти казвам, че съм пораснала, че вече съм голямо момиче… Хайде, мили братовчеде… Не се измъчвай повече. Има неща, които детето вижда, но едно момиче, което вече е пораснало, не забелязва… Хайде, успокой се…
Страхът на Кямран постепенно се превръщаше в недоумение.