Искам да ви кажа и това, че в цялата тази работа не мисля ни на йота за вас. Ако зависеше от мен, не бих ви дал не само такова рядко момиче като Фериде, ами дори и котка от дома си. Но какво да се прави, когато тези луди момичета не разбират от дума? Не ми е ясно как могат да обичат такива неопитни, безсърдечни хора като вас.
Хайруллах, покойник
П.П. В плика е дневникът на Фериде. Миналата година, когато се пренасяхме в чифлика, скрих сандъка, в който беше поставен този дневник, и казах, че може би са го откраднали коларите. Почувствах, че това я натъжи много, но тя не отрони нито дума. Колко прав съм бил в своето предположение, че един ден дневникът ще свърши работа!“
IX
Когато Кямран и Мюжгян дочетоха ученическата тетрадка със сините корици на Чучулигата, навън светлееше и птиците чуруликаха по клоните на дърветата под прозореца.
Кямран положи натежалата си от умора и тъжни мисли глава върху пожълтелите страници на тетрадката. Той целуна няколко пъти това любовно излияние, което на много места бе замазано от сълзи. Тъкмо когато затваряха тетрадката, Мюжгян се наведе леко, доближи синята й корица към лампата, погледна и рече:
— Дневникът не е свършил, Кямран. Има нещо записано и на корицата, но мастилото е синьо и трудно се различава върху синята хартия.
Увеличиха пламъка на лампата, доближиха глави и с голяма трудност прочетоха следните редове:
„Вчера бях затворила тази тетрадка завинаги. На сутринта след първата брачна нощ аз нямаше да имам смелост както да погледна в огледалото, за да не видя лицето си, така и да говоря, за да чуя гласа си, да не говорим за писането. Но…
Вчера станах съпруга. Бях се оставила на течението като безпомощен отбрулен лист, попаднал в порой. Вършех кой каквото ми каже, не възразявах на никого за нищо. Съгласих се дори да облека бялата булчинска рокля с дълги поли, която докторът ми донесе от Измир, и оставих да затъкнат в косите ми снопче златни нишки. Само че когато ме заведоха да се видя в голямото огледало, затворих очи и по този начин изразих своя бунт.
Идваха да ме видят много жени, дори някои учителки, мои бивши колежки. Не чувах техните думи и само се мъчех да се усмихвам на всички с треперещите си устни.
Една стара жена ми рече направо в очите:
— Излезе му късметът на този дъртак! Удари кьоравото!
Хайруллах бей си дойде в къщи едва за вечеря. Той беше облякъл редингот, стегнал като корсет пълното му тяло, а червената му връзка се беше изкривила на една страна. Въпреки че бях толкова тъжна, не можах да се въздържа и се засмях. Мина ми през ума, че нямам право да поставям този човек в смешно положение. Смъкнах червената вратовръзка и поставих на нейно място друга.
— Браво, момиче, от теб ще стане добра домакиня. Виждаш ли колко е полезно да имаш жена! — каза Хайруллах бей, като се смееше.
Гостите си бяха отишли. Седяхме един срещу друг до прозореца на столовата.
— Малката — рече Хайруллах бей, — знаеш ли защо закъснях толкова много? Посетих гроба на Мунисе. Занесох й няколко цветя и снопче от твоите булчински златни нишки. Бедничката, в твое присъствие не смееше, но когато останехме насаме, винаги ми казваше: «Когато кака стане булка, когато се накичи със златни нишки, ще се накича и аз.» Сам щях да закича нейната жълта като на канарче главичка, но не би…
Когато каза това, не можах да се овладея, отвърнах глава към прозореца и плаках дълго с невидими като мъглите на тази тъжна есенна вечер сълзи, които засъхваха на ресниците ми.
Първите часове на вечерта прекарахме както винаги долу, Хайруллах бей си сложи очилата и седна в един ъгъл с дебел том на любимия му Русо върху коленете.
— Невясто, на младоженеца не му се полага да чете книги, но ти прощавай. Не бой се, сега вечерите са дълги и аз ще имам достатъчно време да чета и любовни поеми на младоженката.
Наведох още повече глава над кърпата, единия крайчец на която бродирах. Ах, този стар доктор! Колко много го обичах, а сега как го ненавиждам. Значи, когато съм поставяла натежалата си глава на рамото му в мигове на беди и страдания, той… Значи, тези невинни сини очи с бели ресници са можели да гледат на мен като на жена, като на съпруга! До единадесет часа се измъчвах, погълната от тези горчиви мисли. Най-после докторът остави книгата върху масата и се протегна, като се прозяваше.
— Е, невясто, дойде време за сън, хайде — рече той и стана от мястото си.