По едно време бяхме нападнати от куче — едно малко куче което спокойно можеше да се побере в чантата на Мюжгян! Като го видя, тя започна да бяга и да вика за помощ. Най-после тя се уплаши и от къпините: „Ще се разболееш… Ще те заболи стомахът“, викаше тя и се мъчеше да отнеме плодовете от ръцете ми. По едно време се сборичкахме. Къпините се смазаха, размазаха се по лицата ни, оставиха петна по бялата ми блуза, на чиято якичка имаше две котви, бродирани със златна сърма.
Мислех, че ще успеем, преди да ни настигнат нашите, но докато се оправя с Мюжгян и с къпините, те бяха вече на долния край на пътя. Изглежда, че се безпокояха за нас и гледаха назад, преди да завият. С тях вървеше един мъж.
— Кой ли може да е този? — рече Мюжгян.
— Кой може да е освен някой пътник или селянин?
— Не мисля.
Ако трябва да си призная, и аз не мислех. Личеше, че е непознат, макар да не можеше да се различи добре във вечерния полумрак и в сянката на крайпътните дървета.
След малко мъжът започна да ни маха с ръце, а после се отдели от жените и тръгна към нас.
Бяхме изненадани.
— Странно! Трябва да е някой познат — измърмори Мюжгян и после добави с вълнение: — Фериде, прилича на Кямран… Да не би…
— Невъзможно е. Каква търси той тук? — отвърнах аз.
— Той е, ей богу, той е.
Мюжгян започна да тича. Аз, напротив, забавих крачка. Чувствах, че не ми достига дъх и краката ми се подкосяват.
Спрях край пътя. Сложих крак на един голям камък, развързах връзката на обувката си и след това започнах да я връзвам, без да бързам.
Когато се срещнахме, бях вече спокойна и казах с ирония:
— Чудно, ти тук?… Как рискува да тръгнеш на толкова дълъг път?
Той мълчеше и ме гледаше в лицето със срамежлива усмивка, сякаш се намираше пред непознат. После ми протегна ръка.
Веднага дръпнах моите назад и ги скрих зад гърба си.
— С Мюжгян ядохме къпини. Ръцете ми са лепкави и мръсни. Как са лелите? Как е Неджмие?
— Целуват те, Фериде.
— Благодаря.
— Колко си загоряла, Фериде! Кожата ти блести.
— От слънцето.
— Ти също си загорял, Кямран — намеси се Мюжгян.
Не можах да се стърпя и казах:
— Кой знае. Може да е ходил без чадър под луната!
Разсмяхме се и тръгнахме.
След малко леля Айше и Мюжгян тръгнаха от двете страни на братовчеда. Съседите на леля ми, въпреки че бяха надхвърлили четиридесетте, все още се смятаха за млади жени, а Кямран — за мъж, и вървяха малко настрани.
Забързах напред с децата, но подслушвах назад. Братовчедът разказваше на леля и Мюжгян как е попаднал тук.
— Това лято се наскучах в Истанбул. Не можете да си представите колко скучно ми беше…
Тропнах гневно с крак в земята и си рекох: „Разбира се, какво по-естествено от това, след като си изпуснал щастливата вдовица?“
— Миналата вечер, на петнадесети, се изкачихме на Алемдаг с група приятели — продължи той. — Беше рядко красива нощ, но аз не обичам такива изморителни развлечения. На разсъмване си тръгнах, без да се обадя на никого, и слязох в града. С една дума, много скучаех. Затова реших да напусна Истанбул за няколко дена. Но къде да отида? Сезонът на курорта Ялова мина. През тези месеци в Бурса е горещо като в ад. Изведнъж се сетих за вас. И без това ужасно ми се искаше да ви видя.
Вечерта свако и леля стояха до късно с Кямран в градината. Мюжгян, която беше толкова изморена, че едва се крепеше на краката си, също не се отделяше от тях.
Аз, напротив, бягах далеч от групата, губех се из стаите или в дъното на градината.
По някое време, не помня защо, се наложи да отида при тях.
— На тази гостенка, изглежда, не се оказва достатъчно внимание — каза Кямран с тон, в който се четеше обида.
— Казват, че гостът не обичал други гости — отговорих аз, като свих рамене и се засмях.
Мюжгян ме държеше здраво за ръката и полата, за да не избягам. Откопчих се и тръгнах към стаята си, като казах, че искам да си легна.
Мюжгян се прибра в стаята доста късно. Аз спях в леглото си. Тя седна на ръба на леглото и ме погледна в лицето. Едва сдържах смеха си, обърнах се на другата страна и захърках.
— Не се преструвай, че спиш — каза тя, като вдигна главата ми насила.
— Кълна се, че спях — отговорих аз и отворих широко очи.
Но и двете не можехме да се сдържим и се разсмяхме.
— Предположението ми излезе вярно — каза Мюжгян, като милваше бузата ми.
Направих енергично движение, от което издрънчаха железата на леглото.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, нищо… — отговори тя, обзета от неочакван страх, и добави със смях: — За бога, да не си посмяла да се бориш, умирам от умора.