После изгаси лампата и си легна.
Но след няколко минути се намерих на нейното легло, вдигнах главата й от възглавницата и я обгърнах с две ръце. Бедната, наистина беше заспала. Тя ме замоли, без да отваря очи:
— Недей, Фериде!
— Добре — казах аз, — само че има нещо, което непременно трябва да ти кажа. Иначе няма да мога да заспя.
Въпреки че стаята беше тъмна, а очите на Мюжгян затворени, зарових лице в нейните коси и пошепнах на ухото й:
— В главата ти има безумни мисли… Разбирам те. Ако му кажеш нещо, ще те грабна насила и ще се хвърля заедно с теб в морето…
— Добре, добре… Както искаш — отговори Мюжгян и въпреки че продължавах да тръскам лекичко главата й, отново заспа.
Пристигането на Кямран наистина развали настроението ми. Смесеното чувство на гняв, страх и отвращение, което изпитвах към него, се засилваше от ден на ден. При всяка среща с него проявявах безпричинна грубост и бягах.
За щастие свако Азиз здраво се беше залепил за госта си. Той канеше разни хора, за да се видят с Кямран, и почти всеки ден го водеше на далечни разходки с кола или пък на угощение било в лозето, било в градината на някой от местните познати.
Една сутрин се срещнахме на стълбището с моя братовчед, който пак се канеше да ходи някъде на угощение. Той се изпречи пред мен и като се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, каза:
— Ще ме уморят с тези гощавки, Фериде.
— Лошо ли ти е? Всеки ден те водят на развлечение — казах аз, като преценявах дали ще мога да мина между него и перилата на стълбището, без да го докосна.
Кямран се усмихна с комична печал и вдигна очи към тавана.
— Вярно е, че гостът не обича друга гости, но стар обичай е той да сплетничи за домакините с госта им. Мога да направя поне това…
Кой знае защо, моят братовчед се беше докачил от думите, които казах първата вечер, и не изпускаше случай да ми напомни, че „гостът не обича други гости“.
— Добре, но ти нямаш повод да недоволстваш. Всеки ден опознаваш нови места и хора — казах аз.
Той изкриви устни:
— Хората, които опознавам, не ми доставят удоволствие.
Не се въздържах и подметнах:
— Откъде да знаят, хората, кой е субектът, който може да ти достави удоволствие, за да ти го доведат?
Кямран разбра за кой субект намеквам и протегна развълнувано ръце:
— Фериде…
Но ръцете му увиснаха във въздуха. Проврях се между него и перилата на стълбището и избягах. Прескачах стъпалата по две, тананиках някаква песен и тичах към градината.
Най-сетне един ден Мюжгян направи това, което бе намислила.
Една сутрин бяхме двете с нея на хълма край морето.
Вечерта беше валял дъжд и във въздуха се носеше приятен есенен хлад. Един безформен облак, който приличаше по-скоро на дим или мъгла, закриваше слънцето. Върху неспокойната повърхност на морето трептеше бледа светлина, промъкнала се кой знае откъде.
В далечината стояха неподвижни като сенки няколко платноходки с увиснали платна.
Забелязах, че по шосето минава Кямран, останал кой знае как свободен този ден.
Мюжгян, която беше седнала до едно голямо дърво с лице към морето, не можа да го види. Престорих се, че също не съм го видяла, направих полукръг с тялото си и се обърнах натам, накъдето гледаше Мюжгян. Въпреки че не виждах и не чувах нищо, усещах как той се приближава към нас и чувствах леки тръпки по гърба си.
— Какво ти е, защо млъкна изведнъж? — попита Мюжгян, обърна глава и видя Кямран на десет-петнадесет крачки от нас.
Вече нямаше никаква възможност да се предотврати няколкоминутен утринен разговор на крак.
Кямран поведе разговора, като подкачи Мюжгян:
— Ти и днес не си си забравила чадъра.
— Е да, но днес пак има опасност от дъжд — отвърна тя със смях.
Братовчед ми разказа, че много му харесвало време като днешното, което отговаряло на неговия спокоен и непостоянен характер.
— Времето е хубаво, но тежко — възрази Мюжгян, като се забавляваше, отваряйки и затваряйки чадъра в ръцете си. — Отсега нататък дните ще бъдат все такива. После ще дойде зима. Не знаеш колко скучна е зимата тук… А баща ми така свикна с този град, че умира от страх да не го преместят на друго място.
— Не говори толкова против града — пошегува се Кямран. — Не се знае, може да се ожениш за някой тукашен богаташ.
Мюжгян, която взе това за сериозно, поклати глава и рече:
— Да ме опази господ!
В това време край нас мина един бос рибар. Беше същият старец, на когото един ден се представих за Марика. Главата му пак беше забрадена с червена кърпа.
— Отдавна не съм те виждал, Марика — рече приветливо той.
— Един ден ще дойда на лов за риба с вас — отговорих аз.