С две думи, струва ми се, че Кербеля, откакто съществува, не е чувал такива писъци. След като останах без глас от викане, правих гладна стачка в продължение на дни също като възрастен човек.
Месеци след това един кавалерийски редник на име Хюсеин излекува скръбта ми по моята дойка. Той беше паднал от кон по време на учебни занятия и осакатен. Баща ми го бе взел при себе си като ординарец. Хюсеин беше чудак. Той ме обикна бързо. Аз обаче отвърнах на тази обич с невероятно и непростимо вероломство. С него не спяхме заедно както с Фатма. Но всяка сутрин, щом отворех очи още по петляно време, изтичвах в неговата стая, сядах на гърдите му като на кон и разтварях с пръсти клепките му.
Вместо в градините и полето, където ме водеше Фатма, Хюсеин ме приучи да ходя в казармата, сред войниците. Не съм виждала друг, който умее така майсторски да измисля игри като този едър човек с дълги мустаци. Най-хубавото беше това, че повечето от тези игри бяха опасни и увличащи. Така например той ме подхвърляше и хващаше като гумена топка във въздуха или пък ме караше да седна върху калпака му, хващаше ме за краката и започваше да подскача и да се върти като пумпал. Удоволствието, което изпитвах в тези мигове, когато крещях задъхана, с разбъркани коси и широко отворени очи, не съм изпитвала никога след това в живота си.
Понякога, разбира се, се случваха и злополуки. Но между мен и Хюсеин имаше ненарушим договор: ако пострадам по време на игра — да не плача и да не се оплаквам на никого. Това се дължеше не толкова на моята честност, колкото на навика да пазя тайна като възрастен, породен от страха, че Хюсеин няма да играе повече с мен. Когато бях малка, казваха, че съм груба. Може би имаха право. Всеки, с когото играех, пострадваше, започваше да плаче. Този нрав по всяка вероятност е останал в мен от игрите с Хюсеин. Тази черта — да посрещам със засмяно лице нещастията, злополуките, да не падам духом — е останала също от тях.
Понякога Хюсеин караше войници от Анадола да свирят на саз и подхващаше чудни игри, като ме поставяше на главата си като някоя стомна.
По някое време с него се бяхме увлекли да крадем коне. Когато баща ми го нямаше в къщи, Хюсеин измъкваше коня от обора и обикаляше с часове из полето, като ме държеше на ръце. Но това развлечение не трая дълго. Не твърдя с положителност, но ми се струва, че готвачката ни е наклеветила пред татко и бедният Хюсеин не посмя повече да припари край коня, след като изяде две плесници от баща ми.
Казват, че истинското приятелство не може без свади и викове. С Хюсеин се карахме най-малко по четири-пет пъти на ден.
Имах особен маниер на сърдене. Присядах в единия ъгъл на стаята, с лице към стената. Няколко минути Хюсеин не ми обръщаше внимание, след това ме съжаляваше, грабваше ме неочаквано през кръста, вдигаше ме във въздуха, а аз пищях.
След като оставах известно време в скута му, най-после се съгласявах да целуна този войник по брадата и се помирявахме.
Нашето приятелство с Хюсеин продължи две години. Но тогавашните години се различаваха от сегашните. Те бяха дълги, много дълги…
Не е ли малко неприлично да говоря само за Фатма и Хюсеин, когато разказвам детските си години?
Баща ми беше майор и се казваше Низамеддин. През годината, в която се оженил за майка ми, го изпратили в Диарбакър и вече не се върнал в Истанбул. От Диарбакър бил преместен в Мосул, от Мосул в Хенекин, а оттам в Багдад и Кербеля…
Казват, че майка ми приличала на мене. Особено на една снимка, останала от годината на женитбата й с татко, където тя е сякаш мое копие. Но бедната мама не приличала на мен в здравословно отношение. Била много слаба. Натурата й не е могла да понесе безкрайните пътувания, суровия планински климат и жарещата пустиня. Освен това, изглежда, тя е страдала от някаква болест. Но през целия си съпружески живот бедната мама се е старала да я крие… Какво друго можела да направи? Тя много обичала татко и се страхувала да не я отделят насила от него.
Баща ми, който се отдалечавал все повече и повече от Истанбул, казвал на мама при всяко преместване:
— Нека те изпратя поне за един сезон, за два месеца при майка ти. И тя горката е стара… Кой знае колко много й се иска да те види!
Но майка ми протестирала:
— Така ли се уговорихме? Нали щяхме да се върнем заедно в Истанбул?
А за болестта си казвала:
— Нищо ми няма… Просто преумора… Преди два дни имаше промяна във времето, от това е, ще ми мине.
Тя криела от татко и голямата си носталгия по Истанбул. Но възможно ли е това?
Само две минути след като заспивала, тя се събуждала и започвала да разказва на татко своите дълги сънища за нашата вила в Календер, за гората около нея или за водите на Босфора. За да сънува някой такъв дълъг сън за няколко минути, би трябвало да е обзет от силно, много силно желание да види тези места, нали?