Той сви устни нагоре, за да види какъв вид са добили мустаците му, и отговори:
— Не можеш да безпокоиш неща господин министъра за такива неща. Иди в отдела. Подай молба по процедурния ред!
Исках да разбера как се постъпва по процедурния ред, но той не сметна за необходимо да ми отговаря повече и обърна глава на другата страна със същото гордо и величествено движение.
Със страх му показах език под воала си и помислих: щом този е такъв, кой знае какъв ще е началникът му? Ах, какво ме сполетя…
Край перилата на стълбището имаше наредени десетина кофи за вода, а върху тях бе поставена дълга дъска, подобна на тези, с които се люлеехме във вилата, и по този начин бе направено нещо като пейка. На тази пейка седяха много мъже и жени.
Моето внимание бе привлечено от възрастна жена с очи като син порцелан, която беше закопчала своето наметало с игличка под брадата. Приближих се до нея и разказах положението си.
— Личи ти, че си нова. Нямаш ли познати в министерството? — каза тя, като ме изгледа съчувствено.
— Не. Може и да имам, не знам. Но защо е необходимо това?
Синеоката жена, която личеше, че е интелигентна учителка, се усмихна:
— Това ще разбереш по-късно, дете. Ела да те заведа в отдела за начално образование и се помъчи да влезеш при началника на отдела.
Началникът беше доста черничък с голяма глава, сипаничаво лице, черна брада и дебели вежди. Когато влязох в кабинета му, той говореше с две млади жени, които стояха прави пред бюрото му.
Едната от тях вадеше с треперещи ръце някакви измачкани документи от чантата си и ги поставяше един по един на бюрото му.
Началникът хвърли бегъл поглед на документите, разгледа подписите, печатите и каза:
— Идете да ви регистрират в отдела.
Дамите се оттеглиха заднишком, като се поклониха.
— Бие какво обичате, госпожице?
Въпросът бе отправен към мен. Обърках се и започнах да излагам молбата си със запъване. Но той ме прекъсна изведнъж и попита със строг глас:
— За преподавателка, нали? Имате ли молба?
Обърках се дотолкова, че казах:
— Искате да кажете диплома?
Началникът нервно изкриви устни в презрителна усмивка и кимна към един мършав посетител, който седеше в ъгъла:
— Сама виждате какво е положението! Как да не полудее човек? Не знаят дори каква е разликата между молба и свидетелство, а искат преподавателски места и после започват да протестират, че заплатата била малка, че мястото било далеч.
Таванът на кабинета се завъртя над главата ми. Гледах объркана и не знаех какво да кажа.
— Какво чакате — каза началникът с още по-строг глас. — Хайде, ако не знаете, идете и попитайте някого, който знае. Трябва да напишете молба.
Докато се мъчех да напусна кабинета, без да се блъсна някъде, в разговора се намеси дребният господин, който седеше в ъгъла:
— Ще позволи ли, ваше превъзходителство? Бих искал да дам на госпожицата един искрен съвет.
И какво ли не ми каза! Такива жени като мен трябвало да се стремят не към преподавателската професия, а към занаятчийството. И без това много се съмнявал дали ще мога да успея като учителка, щом не мога да направя разликата между молба и свидетелство, както подчерта и началникът. Но с много усърдие от мен можело да излезе например добра шивачка и така препитанието ми щяло да бъде осигурено.
Притъмня ми, когато слизах по стълбите. Някой ме дръпна за ръката. Бях толкова унесена, че изведнъж се сепнах и едва не извиках.
— Какво стана с твоята работа, дете?
Беше пак онази жена с порцелановосините очи. Разказах й всичко, като стисках зъби, за да не заплача от мъка и отчаяние.
— Точно затова те питах дали имаш познати, дъще — каза тя с ласкава усмивка. — Но ти не се отчайвай. Може би ще се намери изход. Ела да те заведа при един мой познат, началник на отдел. Добър човек е.
Отново се изкачихме по стълбата. Този път старата учителка ме заведе в една малка кантора, преградена от матово стъкло в широка писалищна стая. Днес наистина не ми вървеше. И тук станах свидетел на сцена, която не беше много обнадеждваща. Един господин с наполовина черна и наполовина бяла брада бълваше огън и жупел. Той беше готов да се нахвърли върху застаналия срещу него прислужник, който трепереше като лист. Неговото положение ми напомни състоянието, в което се намирах самата аз малко преди това.
Господинът плисна през прозореца кафето от чашата като някаква помия, която стоеше пред него, и изблъска прислужника през вратата.
Дръпнах новата си позната за полата:
— Хайде да бягаме оттук!
Но не остана време за това. Началникът беше ни забелязал.
— Добре дошла, госпожо Наиме — каза той.