— Ама че чудна работа, значи, от аллаха а, от аллаха? Ама и аллах, когато иска да даде, дава. Ти виждала ли си такова лъскаво лице, Шехназе ханъм? Майка ти да не те е кърмила със сладко от рози вместо с мляко, дете? Хей, аллах, хей!
Изглежда, че този Реджеб ефенди е много приятен човек. Той изведнъж ми стана симпатичен.
Директорът беше облякъл мантията си, която продължаваше да изпуска тънки струйки пара, и тръгна да ме въведе в клас. Зърнах ученичките си през един от прозорците на коридора и сърцето ми подскочи. Колко са много, господи! В класа имаше може би петдесет момичета и всички бяха почти на моя възраст. Просто ми идваше да се стопя под погледите на толкова много очи, вперени в мен.
Ако директорът си беше тръгнал в този миг, щях да изпадна в много трудно положение, да се объркам. За щастие той страстно обичаше да държи речи.
— Иди, дете, на мястото си! — каза Реджеб ефенди и ме изтика почти насила до катедрата, след което се увлече в дълга реч.
За какви неща говореше този човек! Ако европейците били взели от арабите медицината, химията, астрономията и математиката, защо да не вземем съвременните науки от европейците? Проникването в съкровищницата на европейската наука и просвета и усвояването на техните научни постижения в рамките на нашите възможности било законна плячка. Тази плячка не можела да се придобие нито с топове, нито с пушки, а само с помощта на френския език.
Директорът беше много ентусиазиран. Той викаше колкото може по-силно със своя метален глас и ме сочеше:
— Ключовете на световната наука са в ръцете на ей тази мъничка девойка. Не гледайте, че е такива дребна като фъстък. Душата й е богата. Стиснете я за гърлото, стъпете на врата й, вземете знанията от устата й, изстискайте я като лимон…
Чувствах, че ще ме хване един от ония проклети пристъпи на смях, и потъвах в земята. Ах, боже господи, щях да се изложа! Осмелих се за пръв път да погледна директно класа. Ученичките също се смееха. Така че първите погледи, които размених с тях, бяха изпълнени с приятни усмивки. Струва ми се, че тези погледи, тези усмивки помогнаха да се сближим още в този момент.
Засилващият се смях в класа направи най-после впечатление на директора. Той удари внезапно катедрата с юмрук, хвърли върху класа един от ония страшни разногледи погледи, за които бе заявил, че не е съгласен да продаде дори за хиляда лири, и извика:
— На какво прилича това? На какво прилича? Вашето женско съсловие не бива да се разглезва. Веднага затворете уста! Какво сте се захилили като козя глава на фурна!
Момичетата не му обръщаха внимание. Аз бях по-уплашена от тях. Речта му продължи близо петнадесет минути. От време на време, когато смехът ставаше много висок и шумен, Реджеб ефенди удряше катедрата с юмрук и се провикваше полушеговито, полусериозно:
— Какво се хилите? Ще ви започна с калпадана!
Най-после той викна за последен път:
— Дръжте я здраво, недейте я оставя на спокойствие. Ако не я изстискате като лимон и не вземете науката от нея, язък ви за младостта, язък за хляба, с който ви хранят родителите, държавата и народът, нека той ви горчи като отрова! — И си излезе.
Не бях помислила, че първата минута, в която ще остана насаме с ученичките си, ще е толкова трудна. Бъбривата Чучулига, която може да дрънка непрестанно от сутрин до вечер, приличаше на славей, който е преял с черници. Главата ми беше празна. Не бях в състояние да кажа думичка дори. Не можах да се въздържа и неволно се засмях. За щастие ученичките помислиха, че продължавам да се смея на думите на директора. Те също започнаха да се смеят, като ме гледаха в очите. Изведнъж увереността ми се възвърна, овладях се и започнах:
— Момичета, знам мъничко френски. Ако с това мога да ви бъда полезна, ще бъда щастлива.
Сконфузеността беше преодоляна, езикът ми се развърза. Говорех плавно и чувствах, че ученичките започват да ми се доверяват. Какво щастие да наричаш „деца мои“ такива големи момичета! Но от време на време се смееха прекалено много. Не бях против това, но не дай боже Реджеб ефенди да хвърли през прозореца един от онези разногледи погледи, дето не ги дава за хиляда лири. Ужас! Ето защо намерих за благоразумно да предупредя ученичките:
— Момичета, вашият смях трябва да се ограничи само в усмивки. Не разполагам с онова, което директорът нарече струва ми се, калпадан, за да ви заплаша с него, но мога да ви се разсърдя.
Накратко първият ми урок мина много добре.