Но за да бъдем докрай справедливи, другарю, трябва да ти кажа, че за съсухрянето на градината имаше и причини, към които моите новопридобити мирновременни навици нямат никакво пряко отношение. Накратко казано, работата на гарата се разрасна, умножи се, а тя се умножи, защото в Н бяха започнали да строят един след друг голям керамичен завод — на мястото на старата фабрика за тухли, и един промишлен «гигант» — както се изразяват по съвременному, за преработка на цветни метали. Копаеха основите и на една фабрика за санитарни пособия. По времето, за което отваряш дума, другарю, керамичният завод вече работеше, а промишленият гигант оборудваха с машини. Туй строителство наложи и нашата гара да се събуди и оживи, да заприлича най-после на истинска гара. Дойдоха от София работници и специалисти. Направиха допълнителни коловози за маневриране и престой на вагони, изправиха семафори, издигнаха рампи за товарене и разтоварване, построиха навеси. После ми изпратиха един помощник, магазинер и още трима стрелочници. В апаратната замига диспечерско табло. Дошло беше време и «станцията» да се отърси от дрямка и да се хване на хорото.
Помощникът ми беше изучено момче, много се стараеше в службата и аз си знаех, че гледа с надежда към началническото ми място. Беше ергенче, настаних го в гаровата сграда. Имаше си мотор, БМВ, 350 кубика, змей. С него прехвърчаше за по-малко от десет минути до Н. Другите се заселиха в града.
Заради строителството на заводите в Н надойдоха стотици работници, инженери, майстори и с градчето започна да става едно чудо. Старият Н бързо се предаваше, раждаше се нов град. Дигнаха хотел, истински, с два ресторанта и модерен бар; растяха сгради, отваряха се магазини, бирарии, аптеки, стъкмиха модерна лечебница. Говореше се, че населението от седем хиляди ще нарасне на двайсет-трийсет, и туй сигурно щеше да стане, защото само в «гиганта» се предвиждаше да работят седем-осем хиляди чифта ръце. Взеха да изправят улиците, да равняват площади, да рушат стари, много видели къщи и да дигат нови, на по седем, десет етажа. С няколко думи, тихото градче на овошките и дебелите сенки се превръщаше постепенно в промишлен град. Старите табиети бързо си отиваха, сякаш вятър ги помиташе, а новите едва подаваха стръкчета и не можеше да се знае от кой стрък какво ще разцъфти. Но за тези неща други ще ти разказват, другарю, а аз ще се върна отново на гарата, при моите си хора.
През свободното си време младият помощник пет пари не даваше за никакви градинки, ами учеше, четеше дебели книжки, готвеше се задочно за университетски изпит. Как не обели поне веднъж дума за градинката, да разпита ей тъй, дето се казва — за «информация». Струваше ми се, че освен спрямо работата си (която вървеше отлично) и спрямо университетските си книжки за всичко останало в света той беше един слепок. Е, с едно изключенийце все пак. Случваше се в месеца веднъж или два пъти да докара на своя гърмящ змей някое момиче от града. Такива момичета се навъдиха доста, тъй става, където се скупчват много млади мъже и се живее по ергенски. Но моят помощник и тази история я правеше по тертипа на слепоците. Ще доведе момичето късно вечер, когато тъмнината е най-силна, и ще го отведе обратно в Н, преди да се е развиделяло, боеше се от светлината. Ние с телеграфиста разбирахме по громоленето на машината кога го довежда и отвежда. Ругаех го в душата си за пъзливостта и лицемерието му и тайничко му завиждах, пак в душата си, но не знаех за какво повече — за момичето ли, или за хвърковатата му машина.