— Което съвсем не означава, че ние сме само 3–4 пъти по-малко гениални от тях! — засмях се аз.
— Защото принадлежим на различни мисловни светове! — каза той. — За техния свят нашите мерки и теглилки не важат. За съизмеримост не може и дума да става.
После той ме попита накъде възнамерявам да се насоча, след като завърша курса.
Повдигнах рамене.
Кирчев беше на външност нисък човек, с малко несъразмерно голяма глава и с още по-несъразмерно голямо чело. Той беше силно оплешивял, а кръглите му кестеняви очи поради някакъв каприз на природата изглеждаха винаги изненадани.
— Щом като нямаш предпочитание — рече той, ние ти предлагаме място на хоноруван преподавател по висша алгебра, като ще ти съдействуваме междувременно да взимаш в съкратени срокове първите три научни степени. Споразумението ще оформим с договор за десет години.
Аз се изсмях и в същия миг дълбоко съжалих за смеха си. Кръглите очи на професора се опулиха, стори ми се, че ще изхвръкнат от неописуема изненада.
— Извинявай, професор Кирчев! — рекох му. — Много извинявай! Между твоите увещания и увещанията на професор Дечев от университета има толкова общи неща, че някои думи дори повтаряте, сякаш бяхте заучили наизуст един урок!
— Това показва, че грижите ни към теб са общи, неблагодарнико! — каза професор Кирчев. В гласа му звучеше смесица от обида и горчивина.
— Я ме оставете на мира с вашите грижи! — рекох. — Ако човек с две образования не умее в днешно време сам да си намери пътя в живота, то защо държавата е прахосвала пари за обучението му и защо той е търкал панталоните си по чиновете напразно?
— Защото искаме да те насочим по правия път! — рече той троснато. — Защото искаме да ти спестим неизбежни лутаници и грешки. Многото знания съвсем не означават житейска мъдрост. Правилата на житейската мъдрост тепърва ще усвояваш!
— Правият път! — рекох. — Чакай, професоре! Според тебе правият път води към катедрата по висша алгебра. Е, добре, а защо забравяш, че аз съм следвал машинознание, а факултативно — микроелектроника? Професор Дечев ми предлага лабораториите по експериментална физика, а забравя, че съм специализирал астрономия? За какъв прав път ми говорите вие?
— Понеже си невеж в административните работи, аз ще ти кажа: няма щатна бройка, която да съчетава факултативните дисциплини с основните. Правият път води през една дисциплина!
— Професор Кирчев! — рекох. — Ако това съчетание не може да се търси по щатните ведомости, аз ще се постарая да го потърся у себе си!
— Хм! — повдигна рамене Кирчев. — Би трябвало да се позасрамиш от думите си. Ти говориш като някакъв занесен поет, а не като сериозен математик!
— Знаеш ли, професоре — рекох му, — напоследък аз открих, че между математиката, музиката и поезията съществува една много сериозна вътрешна връзка. Ще отречеш ли, че Циолковски например е бил математик със сърце на поет?
Кирчев махна с ръка:
— Който седи на два стола — пада, а на три — неизбежно пропада!
— Когато върху едно тяло действуват три сили, никой не знае къде — за добро или за лошо — ще го заведе равнодействуващата! — засмях се аз.
Така че случаите или по-скоро «случая» с двамата ми професори не беше слънцето, което изгря на моята улица.
Веднъж, през една майска сутрин, в междучасието между две лекции, както се разхождах в коридора, при мене дойде една чернокоса хубавица, удивително стройна, в жълт пуловер и джинси от оригинално италианско кадифе.
— Аз се казвам Вера — каза ми тя. — Дъщеря съм на Диньо Диновски, стар приятел на вашия баща.
— О! — възкликнах аз, учуден донемайкъде.
— Като че ли не ви се вярва? — каза тя.
— Ами, да! — рекох. — Просто не е за вярване, че такъв във висша степен ординерен човек, какъвто е баща ви, може да създаде артистично произведение като вас!
— Не плащайте данък на предразсъдъци! — каза тя. — Не ви прилича. Освен това — каза тя — аз не съм дошла при вас, за да слушам какво мислите за баща ми.
— Извинявайте! — рекох. — А за какво всъщност сте дошли?
— Да ви поканя на реферат!
— Я виж! — учудих се искрено аз.
— «Функционалност и артистичност» — такава е темата.
Понеже помълчах, търсейки връзка между темата и особата си, тя прояви досетливост и ми обясни:
— Аз следвам архитектура, последна година.
— А-ха! — рекох. — Свързват ни междуроднински връзки. Много е мило!
— Ще дойдете ли? — попита ме тя.
— О, да! — рекох от сърце. — С удоволствие ще дойда. Но при едно малко условие — че ще бъдете с пола, а не с панталон.