Колко податлив беше бащата на Юлиян към фанатизъм, говори красноречиво и следният факт. През 1946 година партията реши да изпрати на специализация в Съветския съюз мнозина наши млади другари, завършили средно образование. Н-ският комитет на партията посочи за целта мен и бащата на Юлиян. Аз се съгласих по принцип, защото съзнавах колко е важна ролята на интелигенцията в изграждането на социалистическото общество. Ние трябваше да подготвим свои инженери, химици, архитекти и прочие, на буржоазните специалисти не биваше да се разчита. Но ето че за тази проста истина Юлияновият баща остана сляп. Той отказа да замине под предлог, виждате ли, че в момента бил крайно необходим за стопанството. Като че ли той беше единственият възможен председател, та без него щеше да настане потоп… И ето какво се получи накрая: Аз се завърнах инженер, а той беше върнат на предишното си място като учител по аритметика в горпоряховското седмокласно училище. Да, фанатизмът никога не е носил нищо добро нито на обществото, нито на отделната личност.
Но аз не съм злопаметен човек, пък и историята тури пепел на тия работи. Затова, като дойде Юлиян при мене; да му помогна за двата факултета, аз не си пожалих труда, направих каквото беше най-целесъобразно да се направи в момента. И министърът на просветата сложи подписа си. При това аз трябва да кажа откровено, че тогава момчето много ми хареса — такова хубаво, вдъхновено, жадно за наука. И дисциплинирано, не си пъха носа, където не трябва. Само очите му малко особени — ту твърди като арнаутските зъркели на баща му, ту меки като кадифе, ту загадъчни някакви, един бог знае какви мисли се мотаят зад тях. Но, общо взето, той изглеждаше добро момче и аз с удоволствие му помогнах. Пък и заради баща му, защото, все пак, хора сме, редно е с добро да се помним.
Има една поговорка, арабска ли беше, турска ли — не си спомням, пък и не е важно, която казва, че за да знаеш човека, трябва да си изял с него един чувал сол. Туй е много, сега ние си имаме кадрови служби, но за да опознаеш някого както трябва, следвало би барем едни захлупци сол да утопите заедно. С бащата на Юлиян криво-ляво бяхме утопили през годините едни захлупци, но с момчето му един залък не бях делил. Доверил се бях на първото си впечатление, а то може и лъжовно да бъде, малко ли мъже хлътват по някоя хубавица от пръв поглед, а после си бият главата за цял живот! И с жените се случват същите грешки, разбира се. А пък аз имах един сигнал за Юлияна, но като ми било отредено да патя, изтълкувах го погрешно. А още тогава той си е показвал рогичките, ама на!
Било през първата година на учението му, в самото начало. Поради не знам какви си причини тоя герой останал без квартира и тогава Рашко, шофьорът ми, тайно го настанил в една барачка на транспортния отдел. Туй нещо двамата хубавци държали в тайна от мене, аз го научих чак в края на ноември месец от моя колега, втория зам. — министър на министерството. Той пък го бил дочул от шофьора си, но както и да е. Като разбрах колко кучешки живее туй момче, рекох си: «Брей, че горделивец, няма да дойде да ми се помоли някъде квартирка да му намеря, ами в барака за стари вещи се заврял, и то посред зима! Хлапашка му работа!» — възмутих се аз и тъкмо да вдигна телефона, рекох си: защо пък да бързам? Нека туй момче да види и другата страна на живота, та да знае да цени доброто. И си записах в бележника отново да се върна на този случай към края на годината, но когато дойде време да погледна паметната бележка — героят се бил преместил вече в редовна квартира.
Нали ви казах, първоначално си мислех, че туй хрумване да живее в барака е проява на горделивост; защото Евтимовци между другото са хора горделиви по характер, не скланят лесно глава да се помолят някому; или пък си думах, като взимах предвид онова кадифе в очите му, че момчето е свенливо, та му е неудобно да ме притеснява с личните си работи. Но сега се сещам за истинската причина. Аз ви казвам, че наследените черти от родителите не са празни приказки, че са нещо като бомби със закъснител — най-неочаквано могат да избухнат в поведението на следващите генерации и да направят пакости, каквито никога не си могъл да предвидиш. Сега разбирам, че неговото поведение не е било нито горделивост, нито стеснителност, а чист егоизъм, нежелание на човек да се чувствува задължен някому, разбирате ли? Той не се е обърнал към мен за помощ, защото не е искал да се обвързва към мен с някаква благодарност, разбирате ли? Това е истината.