Това искам да ти кажа, другарю — дълбокото в погледа на този човек беше добро. Добро, но поръсено като че ли малко-отмалко с горски пелин.
Като остави куфарите си между чакалнята и апаратната, той тръгна да се поразтъпче из района на гарата. Странно и малко смешно ходеше тоя човек! Не че стойката му беше лоша, държеше се изправен, навремени размахваше ръце встрани, сякаш пропъждаше разни досадници, които го връхлитаха и му пречеха да гледа напред или да мисли за своите си работи. Или пък приличаше на човек, който просто се брани от конски мухи! Но туй, повтарям, вършеше навремени, иначе си вървеше нормално, е, напомняше на зает с мислите си човек, излязъл да се поразходи из перона на гарата, очаквайки да мине и да си замине пътническият влак.
След като се нагледа на платформите за товарене и разтоварване и обиколи навесите, под чиито козирки чакаха камионите от ЗПЦМ дузина сандъци, всеки от които тежеше най-малко по един тон, нашият човек застана на прага на апаратната, поклони се на телеграфиста и учтиво го запита:
— Бихте ли ми казали, другарю, дали от Завода за преработка на цветни метали е пристигнало някакво съобщение за мен?
— Кой сте вие? — учуди се телеграфистът, защото никой до тоя час не му се беше покланял толкова учтиво.
— Аз съм Евтимов — каза човекът.
— А-ха! — каза телеграфистът.
— Ю. Евтимов?
— Ю. Евтимов.
— Ами тъй кажете! — кимна телеграфистът. — Откъде ще знаем, че тъкмо вие сте този «Ю. Евтимов»! Преди половин вас се получи телеграма за вас от завода. Той размота телеграфната ролка и като стигна до едно място на лентата, прочете: «За Ю. Евтимов. Молим да обадите на същия, когато пристигне, че джипката получи сериозна повреда, стоп, да почака. Началник ЗПЦМ Наумов.»
Аз видях, другарю как по лицето на човека се изписа най-напред израз на безкрайно учудване. То беше по-голямо от учудването на телеграфиста, когато оня му се поклони. После туй учудване бавно угасна, като светлината на електрическа крушка, когато токът намалее и накрая секне.
— Джипката, казвате вие! — повтори той. Кой знае защо, той изговори думата «джипка» малко натъртено.
— Аз не казвам нищо, тъй пише в телеграмата! — засегна се телеграфистът.
Нашият човек помълча някое време и аз забелязах как по лицето му започна да се изписва една загадъчна усмивка.
— Е, добре! — каза той накрая. — Аз ще почакам тази джипка!
— Ами ще почакате, какво ще правите! — рече телеграфистът.
Той беше обут в кафяви кадифени панталони. Носеше късо кожено якенце върху карирана жълто-червена спортна риза.
— Вие да не сте някой майстор от завода? — намесих се в разговора аз. Зададох въпроса си любезно, защото ми се стори, че телеграфистът май прекаляваше със суровия си тон. Телеграфистът си говореше така; само когато играехме белот, гласът му ставаше мек като памук.
— Майстор съм! — кимна нашият човек и пак се усмихна загадъчно.
— Какъв майстор? — попитах. — Има всякакви майстори.
— Машинен майстор, монтажист — рече той.
— Добре — рекох. — Туй е добра професия. Ако човек се старае, тази професия носи добри пари.
Когато отворих дума за парите, аз пак видях онази промяна в погледа му, за която споменах одеве. Една дълбочина се открои, светла на повърхността и тъмна, и малко горчива към подмолите. — «Лесно май ги харчиш паричките! — помислих си. — Обича ги, но не умее да пести!»