А на обяд, през същия този «мъжки» ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.
Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, «от пръв поглед». Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.
Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за «първия поглед» е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах — точно така, — почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.
Мая
Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена — вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, — беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.
С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.
Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от «първия поглед»? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?
Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.
Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.
Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.
Есенни мотиви
Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.
Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха на място.
Снабдяването с продукти — зеленчуци, месо, сирене — от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите — те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са «кът», тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше «по-мекото на баницата».