— Не слагай камък на душата си! — рекох му. — Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!
В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях «изваях» моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.
За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.
А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири «По синия бял Дунав» от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.
Излязохме сами на танцовата площадка и още с първите тактове се понесохме в един свят, където бяхме само ние, свят от блясък и щастие, защото чувствувах дъха й по устните си и тя чувствуваше по устните си моя дъх; свят като приказка, защото ни носеха притиснати близко един до друг вълшебни вълни.
Когато валсът завърши, всички бурно и от сърце ни ръкопляскаха. Аз заведох Мая до мястото й, при нейния мъж, той седеше мрачен, с лице на древен християнин, отдръпнал се от тоя лъжовен свят и отдал душата си само на бога.
Рядко използувах стаята си у Щереви. Боях се, чувствувах, че и Мая се бои.
Но не минаваше ден, когато след работа тя да не ми дохожда на гости със Соня. Излизахме в лозето, тичахме със Соня измежду лозите, играехме на «жмичка». Или се разхождахме по пътеките, които лъкатушеха между овощните градини. Соня тичаше пред нас.
Понякога ги взимах двете в колата си и ги водех в града. Ходехме на «сладкарница», на «люлките» в парка, посещавахме представленията за деца в лятното кино.
Търсехме скришом с Мая ръцете си. Какво блаженство, господи, когато случайно се допираха!
Имаше вечери, когато не успявах да надвия себе си, жаждата ми да я виждам и слушам взимаше връх над благоразумието и тогава отивах у тях. Тя свиреше специално за мен Шуман, Чайковски, онова леке Боян Спиров многозначително ни следеше с очи, а Щерев мълчаливо пушеше или странно се усмихваше така, както са се усмихвали християнските мъченици, преди да бъдат хвърлени на зверовете.
Случваше се да ходим на гости у познати семейства. Там знаеха вкуса ми и за да ми угодят, пускаха по стереоуредбите валсове, фокстроти и най-често аржентински танга. Танцувахме с Мая и аз имах чувството, че летим из звездните небесни простори между Косите на Вероника, златния Арктур и кървавото отмъстително око на Алдебаран. Боян Спиров с лице на благодетел разправяше разни истории на Щерев, а Щерев ни гледаше с убийствено блага усмивка и мълчаливо пушеше.
Един следобед в края на октомври дяволите взеха ума ми, качих се на колата и пристигнах у Щереви. Жената беше извела Соня. Мая седеше пред пианото и свиреше «Есенна песен» от «Годишни времена» на Чайковски. Когато завърши, аз коленичих до нея, обезумял бях, и прегърнах коленете й. Тя извика, после се наведе, целуна ме по устните страстно, отчаяно и скочи, сякаш се спасяваше от смърт.
— Не трябва! — прошепна тя пребледняла и очите й гледаха ужасено към онова място, където обикновено седеше Щерев. — Не трябва! — като че ли изстена тя.
И изтича на двора, както беше по рокля, без шал.
Взех палтото й и слязох на двора да я загърна. Прехвърчаха снежинки, заваля първият сняг.
Зимни мотиви
На 25 декември завършихме монтажа на машините. Същия ден приключиха курсовете по обработка на цветни метали и ония от работниците, които щяха да останат в производството. След три дни дадох угощение на колектива. Събрахме се в трите столови, земята под краката ни беше замръзнала, през пролуките се промъкваше лют вятър, щипеше. Хората зъзнеха, но бяха в повишено настроение, нагъваха водката, която за своя сметка им бях заръчал, и току поглеждаха към мен и вдигаха чаши. Вдигнах и аз чаша.
— Благодаря ви, другари! — рекох. — Кланям ви се, задето надвихте желязото, дъждовете, снега. Стискам приятелски ръката на всеки от вас. Наздраве!