— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?
— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.
— Още ли го помниш ти?
— Още го помня.
А времето върви…
— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?
— Аз извезвам неговото име на кърпичка.
— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?
— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.
— Още ли го помниш ти?
— Помня го, както по-рано.
А времето върви…
Какво правиш, затворнице?
— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.
— За кого говориш ти?
— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.
— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?
— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.
А времето върви…
— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?
— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.
— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?
— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.
— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…»
Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.
Тя протегна ръка и ме погали по косите.
— Ти няма да умреш! — каза тя.
Помълчахме, после аз й казах:
— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.
— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!
После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.
И времето вървеше.
Неписани закони
Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам «почти», защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен «богатството» си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.
Две седмици след последния ни «интимен» разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…
Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.
Среща
Нещата в завода вървяха добре. Редовно предавахме на държавата бакърен прокат и оловен прокат, и бронз. Преизпълнявахме плана. Радостно ми е, кой генерал не се радва, когато армията му върви напред и жъне успехи! Да, а в сърцето ми е пусто. Радостта ми минава — ако е правилно така да се изразя — през главата ми, а не през сърцето. Мъча се да си представя това образно: ето, сърцето ми е като прозорец, а над прозореца са спуснати кепенци.
Все по-малко излизах по къра, все по-рядко лягах вечер на онази полянка сред лозето, за да се взирам в бездънните тъмни дълбочини на небесния купол. Не се взирах изобщо в небесните висини. Там имаше галактики, които напук на първоначалния взрив, вместо да се отдалечават от центъра на експлозията, връщаха се назад; вместо — центробежно, както искаха уравненията, движеха се центростремително, пукната пара не даваха, че това противоречи на теорията за разширението на вселената. Трябваше да открия уравнения, които да обяснят тия «ретро» настроения у някои галактики, а тези галактики бяха може би милиони… Защо трябваше безкраят на формите, в които се проявяваше вечната материя, да произлиза само от ЕДИН първоначален взрив, па бил той и «свръхвелик»? Защо тези първоначални взривове да не са милиони… и да се повтарят многократно, и при всеки нов първоначален взрив да се образува нова ВСЕЛЕНА? Защото не е ли глупост да се твърди, че има само «една» вселена? Вселените са безкрайно много, те се срещат, разминават и при тия срещи и разминавания някои техни отделни светове може би се сливат в анихилационни прегръдки.