Иля Илф, Евгений Петров
Чудесните гости
В редакцията на вестник „Една вечер“ цареше суматоха. Сътрудниците непрекъснато изскачаха на стълбището и поглеждаха надолу, чистачките метяха коридора извънредно, като бръскаха с метлите краката на забързаните репортери, а от стаята, на чиято врата висеше табелка „Литературен отдел и юридическа консултация“, се носеше ухание на колбаси и се дочуваше енергично тракане на ножове. Там бяха строени петима келнери и един оберкелнер в униформи. Режеха франзели, редяха по чиниите репички със зелени опашки, кръгчета лимон и краковски салам. До ръкописите бяха строени бутилки и сосиери.
Сътрудниците, които нарочно не хапваха нищо в очакване на банкета, току надничаха в стаята и вдъхновени от гледката на портокалите и салфетките, пак се спускаха към стълбището.
Шефът на литературния отдел стоеше пред главния редактор и като попипваше нервно малките си мустачки, говореше:
— Сега са на обяд с народните и заслужилите артисти, после отиват на закуска в ЦУНХУ, десет минути по-късно ще се срещнат с челници от совхозите, а там вече ги причаква нашият човек с колите, поема ги и ги води право на нашия коктейл.
— Капитан Воронин ще бъде ли? — недоверчиво попита главният редактор.
— Ще бъде, ще бъде. За редакцията съм осигурил и челюскинци. Не се съмнявайте.
— Ами героите? Внимавайте в картинката, Василий Александрович!
— И герои съм осигурил. Ще дойдат Доронин, Молоков, Водопянов и Слепньов.
— Вижте, ами ако ги отклонят по пътя? Нали ще пристигнат откъм Маросейка, а там във всяка сграда има учреждение.
— И тази опасност сме предвидили. Вече се разпоредих. Нашият човек ще ги докара по пръстен „Б“, а след туй — по страничните улички. Ще ги доставим свежи, все едно току-що са слезли от ледения блок.
— Ох, дано пристигнат по-бързо! — каза главният редактор. — С мезетата всичко наред ли е? Ей, опичайте си ума, сигурно ще дойдат гладни.
По телефона пристигна последната сводка:
— Излязоха от ЦУНХУ, отиват при челниците.
Новината обходи цялата редакция и ножовете затракаха още по-енергично. Оберкелнерът се изпъчи и си оправи папийонката. На улицата пред сградата започнаха да се събират деца.
Цял час измина в такова мъчително очакване, каквото сигурно не бяха изпитали и челюскинците, докато са се взирали в небето в очакване на самолетите. Василий Александрович не мърдаше от телефона и приемаше съобщенията.
— Какво? Ядат второто ли? Много добре!
— Значи речите започнаха! Чудесно!
— Кой е дошъл да ги примамва? Под никаква форма! Имайте предвид, че ако ги изпуснете, ще поставим въпроса за вас в месткома. Трябва ли ви помощ? Изпращаме ви трима с мотоциклети: Гуревич, Гурович и Гурвич. Нека дежурят по пътя.
Най-после дойде и последното съобщение:
— Излязоха на улицата. Наши са. Настанихме ги по колите. Тръгват.
— Идват, идват!
И в този миг в кабинета на главния редактор влетя театралният рецензент.
— Катастрофа! — едвам отрони той.
— Какво е станало?
— Долу — рече рецензентът с гробовен глас, — на третия етаж, в редакцията на вестник „На риболов“, са наредени маси за банкет. Току-що ги видях със собствените си очи.
— Ами нека са си наредени. Какво ни засяга?
— Да, но те твърдят, че чакат челюскинци. И най-важното — същите, които чакаме и ние.
— Ама нали ги карат нашите хора?
— Ще ни ги вземат. Честна дума, ще ни ги вземат! Ние сме на четвъртия етаж, а те са на третия.
— Ами ще ги качим с асансьора.
— Там има тяхна служителка. Всичко са предвидили. Попитах я. Наредили са й да качи героите на третия етаж, и край.
— Загубени сме! — развика се гръмогласно главният редактор. — Казвах ви, Василий Александрович, че ще ни ги вземат!
— Ами аз още преди половин година ви предупреждавах да не даваме третия етаж на онези от „Риболова“. Да бяхме го дали на кротката Медицинска енциклопедия, сега всичко щеше да е наред.
— Че кой е знаел, че „Челюскин“ ще загине (ще потъне)? Ох-ох-ох! Отгледали сме си змия в пазвата.
— А пък трапезата им каква е! — горещеше се рецензентът. — Нали е рибен вестник! Само риба! Филе от сьомга, от есетра, от моруна, от пъструга, маринована, пушена, дроб от налим, раци, херинга. Само херингата е осемнайсет вида, скъпи другари!
Нещастният главен редактор на вестник „Една вечер“ замаха с ръце, изтича на стълбището и слезе на третия етаж.
Там, сякаш нищо не се е случило, се мотаеше отговорният редактор на вестник „На риболов“. Мърмореше си нещо под носа, очевидно репетираше приветствената си реч. Подчинените му надничаха зад вратата. От тях лъхаше на риба.