Рей Бредбъри
Чудесният костюм със сладоледов цвят
В града цареше летен здрач; пред билярдната зала, от която се чуваше тихо потракване на топки, стояха трима млади мексиканци, вдишваха топлия въздух и се оглеждаха наоколо. Понякога разменяха по някоя дума, а понякога просто мълчаха и гледаха как колите минават като черни пантери по горещия асфалт или прелитат трамваи като гръмотевични бури и хвърлят мълнии във всички посоки, за да замлъкнат в далечината.
— Ех — въздъхна Мартинес, най-младият и най-печалният от тримата. — Страхотна вечер, а? Страхотна.
Струваше му се, че светът се приближава много близо до него, после се отдръпва и отново се приближава. Минаващите край тях пешеходци изведнъж се оказваха от другата страна на улицата. Сгради на пет мили оттук внезапно надвисваха над главата му. Но през повечето време всичко това — хора, коли и сгради — си стоеше на ръба на света и не можеше да бъде докоснато. В тази спокойна и топла лятна вечер лицето на Мартинес бе студено.
— Във вечери като тази си мечтаеш… за много неща.
— Мечтаеш — обади се вторият — Вилянасул, който четеше на висок глас книгите в стаята си, но навън говореше само шепнешком. — Мечтите са безполезното губивреме на безработните.
— Безработните? — викна Ваменос, небръснатият. — Чуйте го само! Та ние нямаме нито работа, нито пари!
— А следователно нямаме и приятели — каза Мартинес.
— Правилно. — Вилянасул гледаше към зеления площад, чиито палми се поклащаха на лекия вечерен ветрец. — Знаете ли за какво си мечтая? Да ида на онзи площад и да поговоря с бизнесмените, които се събират там вечер и си говорят големите приказки. Но докато съм така облечен, докато съм толкова беден, кой ще ме изслуша? Затова пък, Мартинес, ние се имаме един друг. Приятелството на бедните е истинско приятелство. Ние…
Но точно в този момент край тях мина млад мексиканец с тънък мустак. На двете му безгрижни ръце висеше по една хилеща се жена.
— Madre mia! — Мартинес се плесна по челото. — Този пък как е успял да си хване две приятелки?
— Заради хубавия му бял костюм е. — Ваменос загриза черния си нокът. — Изглежда хитър.
Мартинес се облегна и се загледа как тримата се отдалечават, после се обърна към сградата от другата страна на улицата. От един прозорец на четвъртия етаж се бе навело прекрасно момиче; тъмната й коса леко се развяваше на вятъра. Беше там от цяла вечност, или с други думи — от месец и малко. Беше й кимал, беше й махал с ръка, беше й се усмихвал и намигал, дори й се бе поклонил на улицата, във фоайето на сградата, когато отиваше да види свои приятели, в парка, в центъра. Дори и сега вдигна ръка и помаха. Но момичето просто остави летния вятър да развее косата й. Той не съществуваше. Беше нищо.
— Madre mia! — Отмести поглед и отново се обърна към улицата; мъжът и двете му приятелки завиха зад ъгъла. — Ох, да имах един такъв костюм, един-единствен! Нямаше да ми трябват пари, ако изглеждам добре.
— Не бих те посъветвал да се видиш с Гомес — каза Вилянасул. — Но от около месец говори разни щуротии за дрехи. Все му казвам, че ще съм вътре, само и само да се отърва от него. Ама и този Гомес!
— Приятел — обади се тих глас.
— Гомес! — Тримата се обърнаха към него.
Със странна усмивка Гомес извади някаква безкрайна тънка жълта лента, която затрептя и се заизвива на вятъра.
— Гомес, какво правиш с този шивашки метър? — попита Мартинес.
Гомес грейна.
— Измервам скелетите на хората.
— Скелетите!
— Чакай малко. — Гомес присви очи към Мартинес. — Caramba! Къде беше през цялото това време! Да пробваме теб!
Мартинес видя как измерват ръката му, крака, гръдната обиколка.
— Не мърдай! — викна Гомес. — Ръка — идеално. Крак, гръдна обиколка — perfecto! А сега бързо, височината! Ето! Да! Един и шейсет и пет! Ставаш! Дай ръка! — Енергично затръска ръката на Мартинес, но после внезапно спря. — Чакай. Имаш ли… десет кинта?
— Аз имам! — Ваменос размаха няколко мърляви банкноти. — Гомес, премери мен!
— Това е всичко, което имам на този свят — девет долара и деветдесет и два цента. — Мартинес се разрови из джобовете си. — И това е достатъчно за нов костюм? Че защо?
— Защо ли? Защото имаш подходящия скелет, затова!
— Сеньор Гомес, аз едва ви познавам…
— Едва ме познаваш? Сега ще живееш с мен! Ела!
Гомес изчезна в билярдната зала. Мартинес, съпровождан от любезния Вилянасул и побутван от нетърпеливия Ваменос, също се озова вътре.
— Домингес! — повика Гомес.
Говорещият по телефона Домингес им намигна. Някакъв женски глас цвъртеше в слушалката.
— Мануло! — повика Гомес.