Ваменос бавно стъпи на кантара и пусна монета.
— Madre mia, моля те… — замоли се той със затворени очи.
Автоматът забръмча; билетчето излезе. Ваменос отвори очи.
— Вижте! Сто трийсет и пет паунда! Още едно чудо!
Останалите загледаха билетчето в дясната му ръка и мръсната десетдоларова банкнота в лявата.
Гомес се олюляваше, плувнал в пот. Облиза устните си. После ръката му се стрелна и сграбчи парите.
— В магазина! За костюма! Vamos!
Всички с викове изтичаха от билярдната зала.
Жената продължаваше да цвърчи от забравения телефон. Останал последен, Мартинес взе слушалката и затвори. Поклати глава в тишината.
— Santos, ама че сън! Шестима мъже, един костюм. Какво ще излезе от това? Безумие? Поквара? Убийство! Въпреки това идвам, Гомес, чакай!
Мартинес бе млад. Тичаше бързо.
Господин Шъмуей от „Слънчевите костюми на Шъмуей“ замря, както оправяше вратовръзките. Беше усетил някаква смътна промяна в атмосферата пред магазина.
— Лио — прошепна той на помощника си. — Виж…
Един мъж — Гомес — мина покрай магазина и надникна вътре. Забързано го последваха други двама, Мануло и Домингес, като също хвърлиха по един поглед. Същото сториха Вилянасул, Мартинес и Ваменос, като се бутаха един друг.
— Лио. — Господин Шъмуей преглътна с мъка. — Викай полицията!
Изведнъж шестимата мъже се скупчиха на входа.
Мартинес, притиснат сред тях, с леко напрегнат стомах и развълнувано зачервено лице, се усмихна на Лио толкова диво, че той остави телефона.
— Хей! — възкликна Мартинес с блеснали очи. — Ето един страхотен костюм!
— Не. — Мануло докосна ревера на друг. — Ето този!
— Има само един костюм на целия свят! — хладно рече Гомес. — Господин Шъмуей, белият костюм с цвят на сладолед, размер трийсет и четири. Само преди час го видях на витрината ви! Да не би…
— Да съм го продал ли? — Господин Шъмуей издиша с облекчение. — Не, не. В пробната е. Все още е върху манекена.
Мартинес не разбра дали той е тръгнал, повличайки останалите, или останалите са тръгнали, повличайки него. Изведнъж всички се раздвижиха. Господин Шъмуей с подтичване се опитваше да остане пред тях.
— Оттук, господа. Е кой от вас…?
— Един за всички, всички за един! — чу се да казва Мартинес и се разсмя. — Всички ще го пробваме!
— Всички ли? — Господин Шъмуей се вкопчи в завесата на кабинката, сякаш магазинът се бе превърнал в параход, попаднал във внезапно вълнение. Зяпна ги неразбиращо.
Точно така, виж усмивките ни, помисли си Мартинес. А сега виж скелетите зад усмивките ни. Премери тук, там, горе, долу… да, разбираш ли?
Господин Шъмуей разбра. Кимна. Сви рамене.
— Всички! — Той рязко отвори завесата. — Ето! Купете го, давам ви безплатно и манекена!
Мартинес скромно надникна в кабинката; движението му накара останалите да направят същото.
Костюмът бе там.
И беше бял.
На Мартинес му секна дъхът. Но пък и не искаше да диша. Нямаше нужда. Боеше се, че дъхът му ще разтопи костюма. Достатъчно бе само да го гледа.
Но накрая пое дълбоко и треперливо дъх и издиша.
— Ay — прошепна той. — Ay caramba!
— Направо ми вади очите — промърмори Гомес.
— Господин Шъмуей — изсъска Лио. — Това не е ли опасен прецедент? Имам предвид, ако всички започнат да купуват по един костюм за шестима?
— Лио — каза господин Шъмуей, — някога да си чувал един-единствен костюм за петдесет и девет долара да направи щастливи толкова души едновременно?
— Ангелски криле — промърмори Мартинес. — Бели ангелски криле.
Усети как господин Шъмуей надниква над рамото му в кабинката. Бялото сияние изпълни очите му.
— Знаеш ли какво, Лио? — благоговейно произнесе той. — Ето това е костюм!
Гомес с викове и подсвиркване изтича на площадката на третия етаж, обърна се и махна на останалите, които се препъваха, смееха се, спряха и трябваше да седнат на стъпалата.
— Довечера! — викна Гомес. — Довечера се премествате при мен, нали? Ще пестим и от наеми, и от дрехи, а? Разбира се! Мартинес, у теб ли е костюмът?
— Че къде другаде? — Мартинес вдигна високо опакованата като за подарък кутия. — От нас за нас! Иии-ха!
— Ваменос, къде е манекенът?
— Тук!
Ваменос — дъвчеше стара угарка от пура и пръскаше куп искри — изведнъж се подхлъзна. Манекенът падна, преобърна се два пъти и с трясък се понесе надолу по стълбите.
— Ваменос! Глупак! Ама че си нескопосан!
Веднага му взеха манекена. Засегнат, Ваменос се огледа, сякаш бе изгубил нещо.
Мануло щракна с пръсти.