— Отговори им с „да“!
— Съгласна е. Кога бихме могли да се явим на изпитите? Чудесно, благодаря. Довиждане.
Той окачи слушалката и се обърна към съпругата си.
— Изпитите за физическа и психическа годност — веднага щом поискаме, а професионалните временно се отлагат.
— Какво чакаме тогава?
— Нищо — отвърна той и набра номера на вертолетната служба в Норуок.
— Можете ли да ни закарате до Манхатън? Колко жалко, нямате радар ли?… Добре, добре. Довиждане — изсумтя той. — Всички таксита са се приземили заради времето. Ще се свържа с Ню Йорк и ще се опитам да взема модерно такси.
Двадесет минути по-късно те кацнаха на върха на кулата Хариман…
Психологът беше много сърдечен.
— Седнете — каза той — и ми разкажете за себе си.
Той ги предразположи към откровен разговор, като само кимаше от време на време.
— Ясно. Успяхте ли да поправите водопроводната инсталация?
— Да, беше оправена.
— Съчувствувам ви за болките в ходилата, мисис Макрей. И моите ходила изобщо не ми дават мира тук. Това е истинската причина, нали?
— О, не!
— Вижте, мисис Макрей…
— Наистина не е, уверявам ви. Искам да разговарям с хора, които разбират какво искам да кажа. Цялата ми беда е, че тъгувам по хората, които обичам. Искам да се върна у дома. А за да се върна, трябва да получа това назначение. Там ще се успокоя. Сигурна съм.
Лекарят изглеждаше замислен.
— А какъв е вашият случай, мистър Макрей?
— Приблизително същата история. Опитвах се да напиша книга, но не мога да работя. Тъгувам по дома си и искам да се върна отново там.
— Няма да е много трудно — усмихна се неочаквано Фелдмън.
— Искате да кажете, че сме одобрени, ако минем успешно изпита за физическа годност?
— Той не е от значение. Последната проверка на физическата ви годност е правена достатъчно скоро. Разбира се, ще трябва да отидете в Аризона за аклиматизация и карантина. Вероятно се питате защо това изглежда толкова лесно, когато би трябвало да е доста трудно. Много просто. Ние не искаме хора, които са поблазнени да се върнат от високото заплащане. Искаме хора, които ще бъдат щастливи и ще се задържат там възможно най-дълго. С две думи, необходими са ни хора, които мислят за Луна Сити като за свой роден дом. Сега, когато разбираме, че тъгувате за Луната, ние също ви искаме. — Той стана и им протегна ръка.
Когато се върнаха същата вечер в „Комодор“, Джоу бе осенена от една мисъл:
— Алън, мислиш ли, че пак ще можем да наемем нашия апартамент?
— Е, не зная. Ще трябва да изпратим радиограма на мис Стоун.
— Потърси я по видеофона, Алън. Можем да си го позволим.
— Добре. Ще я потърся.
Бяха им потребни десетина минути, за да влязат във връзка. Строгото изражение на мис Стоун поомекна, когато ги позна.
— Мис Стоун, ние се връщаме у дома!
Измина обичайната трисекундна пауза и след това:
— Да, зная. Съобщението пристигна преди двадесетина минути.
— О! Кажете, мис Стоун, свободен ли е старият ни апартамент?
— Аз го задържах. Знаех, че не след дълго пак ще се върнете. Добре дошли у дома, лунни хора!
Когато образът й изчезна от екрана, Джоу попита:
— Какво искаше да каже тя, Алън?
— Струва ми се, че въпросът с настаняването ни е вече разрешен.
— И аз така мисля… О, Алън, погледни! — тя се бе приближила до прозореца, носещите се плавно облаци току-що се бяха отдръпнали от Луната. Тя беше само на три дни и Морето на изобилието, този кичур от косата на тила на лейди Луна, беше осветен от линията на изгрева. В непосредствена близост от дясната страна на това огромно, тъмно „море“ се намираше малка точица, видима само от тяхното въображение — Луна Сити.
Лунният сърп, ясен и сребрист, висеше над високите здания.
— Мили, не е ли красиво?
— Красиво е наистина. Чудно хубаво е да се завърнеш у дома. Престани да подсмърчаш.