— При богатия чифликчия! — отговорило гърнето и се търкулнало право по пътя за чифлика. Накрай градината го срещнал самият стопанин.
— Тъкмо ти ми трябваш! — продумал си той. — Хубаво гърне за отмерване на зърно!
И като грабнал гърнето, чифликчията захванал да го пълни с пшеничено зърно, но тогава се случило чудо невиждано — гърнето ставало все по-голямо и поглъщало всичката пшеница, която стопанинът изсипвал в него. Сто крини погълнало. Най-сетне проговорило:
— А сега настана време да се поразтъпча.
— Къде ще ходиш? — извикал чифликчията.
— Откъдето съм дошло! — отговорило гърнето и се търкулнало към вратата на чифлика.
Лакомият чифликчия прехапал устни и хукнал да го гони.
— Стой! — развикал се той.
Настигнал го насред пътя, навел се и се заловил да гребе насипаното зърно. Нагребал с две шепи, колкото можал, но се навел толкова много, че паднал в гърнето и потънал в зърното.
— Сега пък — проговорило гърнето — ще се разтъпча с тебе!
И се търкулнало към нивите на селяните. Когато навлязло вътре, неочаквано потънало вдън земя заедно с чифликчията.
Минала зимата, стопили се снеговете. Настъпила пролет и на полето, където се ширели сиромашките ниви, израснали буйни жита.
Сиромахът, който намерил чудното гърне, пожънал много снопи, напълнил житницата си със зърно и неговата стопанка изпекла чудни питки с масло.