Предположението ми не бе лишено от основание. В съзнанието ми изплува отмъстителното усърдие, с което бе стъпкала с тока си поветицата в пръстта.
Спомних си и употребената дума от София. Безмилостност.
Погледнах крадешком към мис Едит де Хавиланд.
При условие, че има достатъчно основателна причина… Но какво ли би означавало „достатъчно основателна причина“, според Едит де Хавиланд?
За да мога да отговоря на подобен въпрос, налагаше ми се да я опозная по-добре.
6
Предната врата беше отворена. Минахме през нея и се озовахме в изненадващо просторен салон. Обзаведен бе без никакво разточителство — чудесно полиран тъмен дъб и блестящ месинг. В дъното, където обикновено се очаква да бъде стълбището, имаше бяла ламперия с вградена врата.
— Тази част от къщата е на зет ми — поясни мис де Хавиланд. — На партера живеят Филип и Магда.
Минахме през вратата вляво, водеща към огромната приемна. Стените ѝ бяха облицовани със светлосиня ламперия, мебелите бяха тапицирани с брокат, а върху всички налични маси, както и върху стените, имаше снимки и портрети на артисти, танцьори, наред със сцени от представления и шаржове. Над полицата на камината бе окачена картина на Дега с танцьорки. Стаята бе отрупана с цветя — едри кафяви хризантеми и огромни вази е карамфили.
— Предполагам — обади се мис де Хавиланд, — че ще искате да се видите с Филип?
Дали исках да се видя с Филип? Нямах никаква представа. Единственото, което бях искал да направя, бе да се видя със София. Успях да се видя с нея. София бе подкрепила безрезервно плана на Стареца, но бе се оттеглила от сцената и вероятно в момента звънеше някъде, за да поръча риба, без да ми подскаже как да продължа нататък. Как трябваше да се представя пред Филип Леонидис като младеж, нетърпеливо очакващ да се ожени за дъщеря му или като случаен приятел, наминал да ги навести (точно пък в подобен момент!), или пък като сътрудник на полицията?
Мис де Хавиланд не ме остави да размишлявам върху въпроса ѝ. В действителност въпросът ѝ прозвуча по-скоро като нареждане. Установих, че мис де Хавиланд е по-склонна да нарежда, отколкото да задава въпроси.
— Да отидем до библиотеката — реши тя.
И ме поведе навън от приемната, после по коридора и накрая ме въведе през още една врата.
Огромното помещение бе пълно е книги. Полиците на етажерките не можеха да поберат всичко и много от книгите бяха натрупани чак до тавана. Книги имаше и върху столовете, и върху масите, а дори и по пода. Но въпреки това, не се усещаше никакъв безпорядък.
В стаята бе студено. Наистина бе с някаква неопределена миризма, както можеше и да се очаква. Миришеше на стари книги и малко на пчелен восък. Не след дълго разбрах какво ми липсваше. Нямаше го мирисът на тютюн. Филип Леонидис не беше пушач.
Щом като влязохме, той стана от мястото си зад масата висок, около петдесетгодишен, изключително представителен мъж. Всички се бяха постарали да подчертаят грозотата на Аристид Леонидис, така че неизвестно защо, очаквах и синът му да е грозен. Положително не бях подготвен да се изправя пред човек е толкова изискан външен вид — правилен нос, безупречна челюст, леко побеляла светла коса, сресана назад над добре очертаното чело.
— Това е Чарлс Хейуърд, Филип — представи ме мис де Хавиланд.
— А, приятно ми е.
Не можех да реша, дали изобщо е чувал за мене. Протегнатата му ръка бе студена. Лицето му изразяваше пълна незаинтересованост, от което ми стана доста неприятно. Стоеше търпеливо, изпълнен с безразличие.
— Къде са ония неприятни полицаи? — попита мис де Хавиланд. — Идваха ли вече при тебе?
— Мисля, че главният инспектор — рече той, поглеждайки към визитната картичка върху бюрото пред него, ъ-ъ… Тавърнър ще дойде след малко да поговорим.
— Къде е той сега?
— Нямам понятие, лельо Едит. Предполагам, че е горе.
— При Бренда ли?
— Наистина не знам.
Наблюдавайки Филип Леонидис, човек едва ли би предположил, че наблизо е било извършено убийство.
— Магда стана ли вече?
— Не знам. Обикновено не става преди единайсет.
— Тя си е такава — каза Едит де Хавиланд.
Не знаех дали мисис Филип Леонидис бе такава или не, но внезапно се разнесе висок глас, който говореше бързо, приближавайки се към нас. Вратата зад мен се отвори с трясък и в стаята влезе някаква жена. Не знам как успя да създаде впечатлението, че в стаята са влезли едновременно три жени, а не само една.
В едната си ръка държеше дълго цигаре с димяща цигара, а с другата придърпваше нагоре лъскавия пеньоар с цвят на праскова. Върху раменете ѝ се диплеха пищни златисточервеникави къдрици. Лицето ѝ бе сякаш разголено с онзи почти стряскаш израз, какъвто имат съвременните жени, преди да са се гримирали. Очите ѝ бяха големи и сини, а говорът ѝ — бърз, приятно дрезгав и с много чиста дикция.