— Но тогава защо…
— Защото — продължи той, — така поне имам възможност да ги огледам, да ги претегля и да ги изслушам, с надеждата, че съвсем случайно, някой ще ме насочи в правилната посока. — Замълча за малко, а после промърмори: — Обзалагам се, че Магда Леонидис би могла да издрънка доста неща, ако реши да го направи.
— Но дали можем да ѝ вярваме? — попитах аз.
— О, не — заяви Тавърнър, — не можем да ѝ вярваме. Но може да ни насочи в правилната посока. Всеки в тази проклета къща е имал възможност и начин да го направи. Единственото, което търся, е мотивът.
Изкачихме стъпалата до втория етаж, към чийто десен коридор се минаваше през друга врата. На нея имаше месингово чукало и инспектор Тавърнър го използва по предназначението му.
Вратата се отвори неочаквано бързо от човек, който очевидно бе стоял зад нея. На вид бе доста едър и недодялан, с яки рамене, тъмна къдрава коса и много грозно, но същевременно симпатично лице. Огледа ни добре, след което бързо отклони погледа си с оня лукав и притеснен вид, който възприемат свитите, но честни хора и каза:
— О, да. Заповядайте. Влезте, де. Бях тръгнал… но няма значение. Влезте в хола. Сега ще повикам Клемънси — а, ти си вече тук, скъпа. Нека ти представя главния инспектор Тавърнър. Той… имаме ли цигари тук? Почакайте за минутка. Ако нямате нищо против. — Блъсна се в рамката на вратата, изрече притеснено „извинете“ и изчезна от стаята.
Сякаш от стаята бе излетяла бръмчаща пчела, след което настъпи пълна тишина.
Мисис Роджър Леонидис стоеше до прозореца. Моментално ме заинтригува присъствието ѝ, както и обстановката на стаята, в която бяхме влезли.
Стените бяха боядисани в бяло — но истински бяло, а не слонова кост или бледо кремаво, за което хората казват „бяло“, когато говорят за цвета на мазилката. Липсваше всякаква украса, с изключение на картината върху полицата на камината, изобразяваща геометрична фантазия от триъгълници в тъмносиво и наситено синьо. Мебелировката бе съвсем оскъдна и се състоеше само от най-необходимото — три-четири стола, масичка със стъклен плот и малка етажерка. Нямаше никакви украшения. Имаше светлина, пространство и въздух. Разликата между хола тук и претрупаната с брокат и цветя наредба на долния етаж, бе от небето и земята. А и мисис Роджър Леонидис бе пълна противоположност на мисис Филип Леонидис. Бях убеден, че ако Магда Леонидис можеше да се държи и нерядко се държеше по най-различен начин, то Клемънси Леонидис никога не би могла да бъде друга. Жената определено имаше собствено излъчване.
Предполагам, че беше около петдесетгодишна. Късо подстриганата ѝ посивяла коса стоеше добре на малката, хубава глава, но беше съвсем различна от подобни прически, които винаги съм намирал за грозни. Лицето ѝ излъчваше интелигентност и чувственост, а светлосивите ѝ очи имаха особен и неспокоен израз. Семплата ѝ тъмночервена вълнена рокля подчертаваше чудесно стройното ѝ тяло.
Веднага почувствах, че пред мен стои доста опасна жена… Според мен начинът ѝ на живот бе съвсем различен от ежедневието на обикновените жени. Сега вече разбирах какво имаше предвид София, когато употреби думата „безмилостност“ по отношение на нея. В стаята беше студено и усетих, че почвам да треперя.
Клемънси Леонидис произнесе тихо и с добре обработен глас:
— Седнете, инспекторе. Има ли нещо ново?
— Смъртта е настъпила вследствие на езерин, мисис Леонидис.
— Значи е било убийство — замислено каза тя. — Но не е било нещастен случай, нали?
— Не, мисис Леонидис.
— Моля ви да бъдете много внимателен със съпруга ми, инспекторе. Новината ще го разстрои дълбоко. Той обожаваше баща си и преживява всичко много силно. Много е емоционален.
— Мисис Леонидис, добри ли бяха отношенията ви с вашия свекър?
— Да, много добри.
А после добави тихо:
— Но нямах особена слабост към него.
— Защо?
— Не одобрявах целите, които си поставяше — както и методите, с които ги постигаше.
— А мисис Бренда Леонидис?
— Бренда ли? Познавам я съвсем бегло.
— Смятате ли, че е възможно да е имало нещо между нея и мистър Лорънс Браун?
— Имате предвид някаква любовна връзка ли? Не бих казала. Но пък и не бих могла да знам.
Гласът ѝ прозвуча съвсем безучастно.
В стаята се втурна Роджър Леонидис и сякаш пчелата бе долетяла обратно.
— Забавих се — обясни той, — заради телефона. Е, инспекторе? Какво ще кажете? Има ли някакви новини? Каква е причината за смъртта на баща ми?