Роджър се зае да ни налее по чашка от гарафата с уиски, разтребвайки непохватно столовете от книги и вестници.
— Всичко тук е пълна бъркотия. Тъкмо бях почнал да разтребвам. Изхвърлям старите вестници. Кажете колко да ви сипя. — Инспекторът отказа да пие, но аз приех. — Ще ви моля да ме извините — продължи Роджър. Подаде ми чашата, като същевременно се обърна към Тавърнър: — Прекалено се разпалих.
Той се огледа доста притеснено, но Клемънси Леонидис не бе ни последвала в стаята.
— Тя е чудесна — каза той. — За жена ми говоря. При всичките ни неприятности, поведението ѝ бе чудесно — наистина чудесно! Не мога да ви опиша колко се възхищавам от нея. А е преживяла трудни моменти, дори ужасни. Ще ви кажа какво имам предвид. Говоря ви за времето преди да се оженя за нея. Първият ѝ съпруг беше чудесен човек… много умен беше, според мен, но много болнав — всъщност беше болен от туберкулоза. Мисля, че беше доста добър специалист по кристалография. Работата му не бе добре платена, макар че бе доста изтощителна, но той не се отказваше. Тя му служеше предано и много го поддържаше, въпреки че ѝ бе съвсем ясно, че той си отива. Но никога не се е оплаквала — и дума не е казала, че ѝ било омръзнало. Винаги казваше, че е щастлива. После той умря, а тя бе съвсем съкрушена. И най-накрая склони да се омъжи за мене. Радвах се, че мога да ѝ осигуря спокоен и щастлив живот. Исках да спре да работи, но тя, разбира се, реши, че трябва да изпълни дълга си по време на войната и все още смята, че трябва да продължава с изследванията си. Но винаги е била чудесна съпруга — най-прекрасната съпруга, която може да си пожелае един мъж. Господи, какъв късмет съм имал! Бих направил всичко за нея.
Тавърнър кимна с разбиране. После отново започна с обичайните си въпроси. Кога бил научил за смъртта на баща си?
— Бренда дотича да ме извика. Баща ми бил зле — според нея бил получил някакъв пристъп. Бях се отбил при милия старец само преди половин час. Тогава изглеждаше съвсем добре. Веднага се втурнах да го видя. Лицето му бе посиняло и дишаше тежко. Изтичах долу при Филип. Той позвъни на доктора. Аз… ние не можехме да направим нищо. Но, разбира се, нито за миг не съм допускал, че има нещо съмнително. Съмнително ли казах? Господи, как можах да го кажа.
Тавърнър и аз не без труд се измъкнахме от стаята на силно възбудения Роджър Леонидис и отново се намерихме пред вратата на площадката на горния етаж.
— Фю! — подсвирна облекчено Тавърнър. — Колко е различен от брат си. — А после добави, съвсем не на място:
— Любопитно нещо са това, стаите. Като ги види човек, може да разбере доста неща за обитателите им.
Съгласих се с него, а той продължи:
— И е много интересно, че двамата са се събрали да живеят заедно, не мислите ли?
Не бях съвсем сигурен дали говори за Клемънси и Роджър или пък за Филип и Магда. Думите му можеха да се отнасят както за едните, така и за другите. Въпреки че според мен и двата брака можеха да се определят като удачни. Особено женитбата на Роджър за Клемънси.
— Не бих казал, че той може да е отровителят, а вие? — попита Тавърнър. — Поне на пръв поглед. Но, естествено, нищо не е сигурно. По-скоро бих казал, че тя го е направила. Доста безмилостна ми се струва. Може и да е малко луда.
Отново се съгласих с него.
— Но не предполагам — добавих аз, — че би убила някого само защото не одобрява целите и начина му на живот. Може би, ако наистина е мразела стареца, но чували ли сте убийства, извършени само заради едната омраза?
— Почти не — отвърна Тавърнър. — Аз лично, никога не съм се занимавал с подобно убийство. Не, според мен е много по-добре да се насочим към Бренда. Но Бог знае, дали изобщо ще открием някакви доказателства.
8
Вратата на отсрещното крило ни отвори прислужничката. Изглеждаше уплашена, но когато съзря Тавърнър, погледът ѝ се изпълни с леко високомерие.
— Искате да видите господарката ли?
— Да, ако е удобно.
Тя ни въведе в просторен приемен салон и излезе.
Размерите на стаята бяха същите като на приемната на долния етаж. Мебелите бяха тапицирани с цветен кретон в много весели тонове, а пердетата бяха от раирана коприна. Над камината висеше портрет, който веднага привлече вниманието ми — не само защото бе рисуван от ръката на майстор, но и поради интересното лице на изобразения човек.
Портретът бе на дребен възрастен човек, с тъмни, пронизващи очи. На тила му имаше черно кадифено кепе, а самата глава бе сякаш хлътнала в раменете, но платното излъчваше жизненост и сила. Не можех да откъсна поглед от засмените му очи.